Коуен бързо оцени ситуацията. За един миг го обхвана ужас, изплаши се, че те могат да чуят как блъска сърцето в гърдите му. Нямаше смисъл да подемат каквито и да било действия, водещи до конфронтация; шансовете им бяха приблизително трийсет към две в тяхна вреда. Коуен веднага реши какво да предприеме.
— Отивам при тях сам — каза той.
— Не е добре. Те не те познават — отвърна му Хан.
— Имам в мен това — каза Коуен и разтвори юмрука си. В дланта му лежеше двайсет доларова златна монета с лика на кралица Виктория. — Стой така, че да могат да те виждат изцяло, за да не се изнервят. Ако се получи някакво неразбирателство и двамата няма да останем живи дълго време.
Той застана най-отиред на носа, докато моторното корабче се приближаваше на празен ход към шлепа, и разтвори широко полите на своя чионгсам, за да покаже, че е невъоръжен. После скочи предпазливо на борда на шлепа.
— Не съм дошъл тук, за да се бия — каза той на китайски на грозния тип. — Дошъл съм тук, за да направя всички ни богати.
Грозният не отместваше втренчения си поглед от него.
— Аз съм Коуен — каза Коуен.
Грозният продължаваше да го гледа втренчено.
Коуен се насочи към контейнерите и кашоните с контрабандна стока, провирайки се през застаналите нагъсто мъже и жени, побутна един топ с тайландска коприна, опипа го и кимна.
— Добра стока — каза той и се обърна към грозния.
— Точно такова нещо търся. — Вдигна пръстите на ръката си нагоре и започна да отброява, като ги свиваше един по един. — Искам японски видеокамери от известни марки. Искам стереоуредби „Сони“ и „Панасоник“. Искам тайландска коприна, да не е скъпа и да е хубава, като тая, и мадрас от Индия. — Той потупа топа плат, поставен в ъгъла. — Купувам зелен нефрит. Виждам какво имате тук. Статуи, идоли, всякакви други такива неща от Китай. Ще ви платя добра цена за тия неща, за всичко, което можете да ми докарате от земите Чин Чин или от Тайланд.
Грозният стоеше с ръце на кръста, стиснал пура между зъбите си. Само връхчето й проблясваше в тъмнината. „Окей, помисли си Коуен, сега той ще се потежкарее малко, ще се опита да ме посплаши.“
— Ти за кой се мислиш, по дяволите? — каза грозният.
— Казах ти, аз съм Коуен.
Грозният хвърли поглед към своите хора и те всички се закикотиха. Побръщолевиха малко на техния си диалект и после грозният се обърна към Коуен и каза:
— Те мислят, че трябва да те одера жив и да те окача да висиш отстрани на кораба.
Коуен хвърли портфейла си на масата.
— Убий ме и получаваш всичко на всичко десет хонконгски долара. Не виждам какъв до уонг можеш да бъдеш, ако постъпваш глупаво.
Белият мъж подсвирна тихо през зъби и леко кимна с глава.
Очите на грозния ирисветнаха. Той прехапа пурата в устата си и ръката му се отпусна върху ръкохватката на „Узито“.
— Ти каза, че съм глупав, гуай-ло, така ли каза?
— Не, не, казах, че не мисля, че си глупав. Ако беше глупав, щеше да ме одереш за десет долара. А иначе ще те направя богат.
— Аз и без това съм си богат — каза надуто грозният.
— Човек никога не е достатъчно богат.
— Много те бива в приказките.
— Трудно е да си запазиш кожата тук, ако не те бива.
На грозния му хареса това поведение. Той отметна глава назад и се изсмя гръмогласно, а хората му се отпуснаха.
— Е, и как ще плащаш? — попита грозният.
— В хонконгски хартийки. А ако искаш — в американски долари или в злато.
— И защо аз трябва да правя бизнес с теб? — попита пиратът.
Коуен хвана златната монета между палеца и показалеца си, вдигна я и я намести в лъча на един от прожекторите. Монетата заблестя в ръката му. Сам-Сам Сам се приближи плътно до него и я огледа внимателно.
— Идваш от Тсу Фи, така ли? — попита грозният.
Коуен кимна.
— Говоря от името на Тсу Фи. Спечелих купчина долари, а там има още кой знае колко. Ония миризливци с дръпнатите очи не обичат да търгуват с бели. Търгувам с теб, плащам на място, всеки си взима своето, няма мръсни номера, няма губене на време. Твоят кяр е, че аз карам стоката нагоре по реката. Аз се оправям по притоците на Макао, и митниците са моя грижа. От теб се иска само да ми доставяш стоката.
Белият мъж се понадигна леко и каза на английски:
— Много си отракан.
— Как разбра, че говоря тоя език? — попита Коуен.
— Бостънският акцент.
— Остър слух имаш. Коуен ми е името.
— Хатчър — каза мъжът със спокоен, но твърд глас. Това не беше враждебен глас, а глас, който просто ти казва: „Не заставай на иътя ми.“ Те си стиснаха ръце. Хатчър имаше студени очи, които не издаваха настроенията му, а усмивката трудно си проправяше път на лицето му.