„Да не ти се случва да си му противник на тоя, помисли си Коуен. Хатчър — запомни добре това име.“
— Ти явно не си от тая шайка — каза Коуен и намигна към другите.
— Не, опитвам се да бъда вълк единак и да се перча като теб.
— Какво мислиш, справям ли се?
— Сам-Сам Сам още не ти е прерязал гърлото и това е добро постижение. Какво е това, дето му го показа?
— Образец на платежно средство — каза Коуен и намигна.
— Къде са ти парите? — попита Хатчър.
— Надолу по реката, недалеч оттук — прошепна Коуен. — Десет човека и един сандък с хартийки. Не обичам да си разкривам картите, преди да са направени всички залози.
Грозният направи кратко съвещание с неколцина от хората си и след това се приближи към Коуен.
— Аз съм Сам-Сам Сам, до уонг на Тс’е К’ам Мен Ти. Ти ми каза какво искаш, каза ми как ще стават сделките, окей, ти и аз правим бизнес, никой друг.
Коуен се усмихна и намигна на Хатчър.
— Давай да уговаряме първата сделка — каза той на грозния.
Това се беше случило две години преди тяхната среща в мрачния офис на Кет стрийт. Оттогава Коуен беше извървял дълъг път, беше станал Тсу Фи, главен дистрибутор на нелегалната търговия на острова. А през следващите няколко години той и Хатчър бяха станали съюзници, предоставяха си взаимно информация, оказваха си подкрепа и накрая свикнаха да си имат доверие един на друг като приятели.
Хатчър отправи поглед отвъд залива, нагоре, към голямата къща почти изцяло скрита от дърветата в самото подножие на върха на планината Виктория.
Имението на Коуен.
„За Бога, помисли си Хатчър, дали е още жив?“
Ч’УАНГ ЧЖУ-ЧИ
Както седеше така, отправил поглед над залива, неочаквано очите му се притвориха от изтощение. Хатчър усети смътно някаква слабост. Старите инстинкти, прищракванията, отново се бяха включили. Може би самият Ориент беше този, който провокираше внезапния поток от спомени. Обитателите на Далечния изток имаха изключително изострени сетива по отношение на предчувствието; те вярваха не само в прераждането на духа, а и в предчувствието, вътрешното видение. Хатчър никога не се беше поддавал на влиянието на мистични теории, но все пак тогава, в миналото, неговите прищраквания, или инстинкти, или спомени, или каквото и да е, неведнъж го бяха предупреждавали за надвисналата опастност.
Сега неговите вътрешни прищраквания внезапно бяха започнали да работят на високи обороти.
Слоун беше на път за Хонконг. В това резервиране на стая в съседство с Хатчър имаше нещо повече от желание за дружеска визита.
Там, на летището, беше прекалено изморен, за да си даде сметка за това, но сега, отпуснат и полузадрямал на терасата, у него се породи непреодолимото усещане, че се е случило нещо нередно. Иначе защо Слоун би тръгнал за Хонконг?
Представителите на западната цивилизация биха нарекли това въображение, интроспекция, инстинкт. Но китайците като че ли винаги имаха по-поетичен начин да изразяват тия неща. Те наричаха това ч’уанг чжу-чи — прозорец към самия себе си.
Преди Слоун винаги казваше, че да се отдаваш на ч’уанг чжу-чи означава самоубийство, че спомените са оръжие, насочено към собствения разум, притъпяващо сетивата. Те означават отпускане, разконцентрация, проява на самоубийствена слабост. Слоун наистина беше прав, но само в контекста на оная действителност, в която самият той беше потопен. Защото без този прозорец от човека не оставаше почти нищо.
В Лос Боксес единственото нещо, което беше останало на Хатчър, беше чуанг чжу-чи. Отначало Хатчър гледаше на отдаването на тая медитация като нещо почти невъзможно, все едно да пиеш от празна чаша. Но с помощта на „126“-ти той успя да пресъздаде оная част от миналото, връщането към която му доставяше удоволствие. Моментите, когато е откривал нещо ново за себе си — вкуса на непознато вино; докосването на топли устни; допира до друго тяло; екстаза на оргазма; мимолетните мигове, когато любовта е просто изказана дума и удоволствието изглежда непреходно, когато за кратко се чувстваш неподвластен на смъртта. За него тия моменти бяха самият живот.
Сега обаче Хатчър се опита да се освободи от всичко това. Реши да подремне набързо. До евентуалното пристигане на Слоун оставаха четири часа, а за четири часа Хатчър можеше да се освободи от натрупаната умора и напрежение. Той се върна в стаята, съблече се и легна но гръб направо на пода, загледан във вентилатора на тавана и пробягващите сенки.
Легнал така на пода, в очакване съня да го обладае, под въздействието на мекия полумрак в стаята и накъсаните светлинни петна, хвърляни от преминаването на светлината през щорите, Хатчър се върна отново назад във времето, назад към Лос Боксес, към момента, когато за първи път успя да постигне ч’уанг чжу-чи, а с това и вътрешното си равновесие. После той се беше пристрастил към това и след Лос Боксес трябваше да полага усилия, за да се освободи от този навик, като наркоман, който се опитва да забрави миналото и предишните удоволствия.