Познаваше Слоун много добре. Той щеше да си поръча обяд — питие с лед от румсървиса, после щеше да вземе душ и едва тогава щеше да обяви пристигането си. Слоун много държеше на навиците си, особено на питието и душа.
Хатчър изчака, докато сервитьорът от румсървиса донесе поръчката, след това още малко, докато чуе шума от пуснатия душ, после стана, облече се, извади една връзка със специално изработени шнерцове и отключи вратата между двете стаи. Когато влезе, Слоун се намираше под душа в банята и си тананикаше.
Хатчър отиде до другия край на стаята и бръкна под възглавницата, извади оттам пистолета на Слоун, измъкна пълнителя и изкара патрона от цевта. Постави пистолета, 45 калибър, обратно на мястото му, прекоси отново стаята и застана пред вратата на банята. Изчака, докато Слоун свърши с душа си. Не след дълго набитият, широкоплещест мъж излезе оттам гол, бършейки усърдно косата си с хавлия. Запъти се бавно към леглото, продължавайки да си тананика някаква фалшива мелодия.
Хатчър побутна леко вратата на банята така, че тя издаде скърцащ звук.
Слоун реагира мигновено: направи крачка вдясно, след това в противоположната посока и накрая се хвърли на леглото към възглавницата.
— Късно, вече си мъртъв — прошепна прегракнало Хатчър.
Слоун изпъхтя с облекчение и се смъкна на пода. Обърна поглед към Хатчър. Широката усмивка, която си беше негова запазена марка, разтегна широко устните му. Това изпълнение беше както навремето — старият познат гамбит, играта, която бяха играли години наред. Но и Слоун явно не беше загубил рефлекса към нея. Хатчър отдавна беше усвоил правилата на играта — никога да не оставя личните чувства да влияят на работата. Това притъпяваше способността за трезва преценка. В случая Хатчър искаше да му покаже, че ангажиментът към работата е над всичко, независимо от неговото отношение към Слоун. Това не означаваше, че Хатчър беше простил на Слоун, нито че си беше възвърнал доверието към него. Просто предателството беше на едно от първите места в списъка от непростими грехове в представите на Хатчър.
Хатчър се измъкна от сянката зад вратата, приближи се до Слоун и хвърли пълнителя и патрона на леглото.
— Не си така бърз, както навремето. Освен това колко пъти съм ти казвал да спреш да си пъхаш ютията под възглавницата. Все едно да криеш диамантена огърлица под дюшека. Всеки ще провери най-напред там.
Слоун зареди отново пистолета си и го пъхна обратно под възглавницата.
— Е, да де. Ама може заради тая логика точно там да не го търсят — каза той.
Слоун приключи с подсушаването на косата и уви хавлията около кръста си. После отиде до банята, върна се и застана на прага, разресвайки бавно късо подстриганата си коса.
— Имаме проблем, моето момче — каза той уж между другото, без да сваля усмивката от лицето си.
— Какъв проблем?
— Някой е наръгал с нож Уинди Портър по-предната нощ — обясни му делово Слоун. — Мъртъв е.
— Какво!
Слоун тръгна към масичката на румсървиса и продължи да говори. Стаята му беше обширна, с голямо легло, мебелировка от ратанова палма и тапети на цветя в пастелни тонове. Вазата с орхидеи на тоалетната масичка придаваше повече колоритност на обстановката. Терасата, обзаведена с фотьойли и масичка от бял камъшит, имаше изглед към реката. Вентилаторът на тавана раздвижваше въздуха, който по това време на деня вече ставаше влажен и горещ.
— Според информацията от полицията той се бил опитал да разтърве някакви, които се биели, ако въобще може да се вярва на полицията в Банкок.
— А какво всъщност се е случило — попита Хатчър с дрезгав глас.
— Не знам. Може и да е станало така, както те го обясняват. Надявам се, че ще науча всичко като отида там.
Слоун наля кафе в една чашка и напълни половин водна чаша с уиски. Пусна една бучка лед в уискито и подаде кафето на Хатчър.
— Къде са го намушкали? — понита Хатчър.
Слоун се замисли за момент и, без да изпуска усмивката от лицето си, каза:
— В гърлото. В основата на черепа.
— Чудесно — изръмжа Хатчър. — Класическо изпълнение от репертоара на триадите. Разтървавал някакъв бой, топки.
— Не ми се вярва Уайт Пам да имат нещо общо с това. Какъв интерес могат да имат? — попита Слоун, отпивайки от питието си.
— Откъде да знам? — отговори му Хатчър. — Идвам тук, за да търся Коуди, а ето че единственият човек, който държи следата, е мъртъв, и по всичко личи, че триадите са замесени в тая работа. Слушай, Хари, най-добре не си играй игрички с мен, предупредих те още на острова…