В тъжна страна живеем, синко. О, забравих да спомена, че има планове до пет години Глазгоу и Единбург да се свържат с железница. Ще бъде чудесно, нали? Може би ние, шотландците, ще се обединим, ще отхвърлим дявола англичанин и ще възкачим наш собствен крал. Прегръщам теб и брат ти. Целуни Кълъм от мен. Твоят почтен баща, Парлан Струан.“
Струан вдигна глава и се усмихна кисело:
— Все така кръвожаден.
— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.
— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!
— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.
На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.
— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.
— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.
— Слушам, сър.
След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:
— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!
Пиха и Роб каза:
— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!
— Съгласен! Отново пиха.
— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.
— Дадено, Дърк.
— А после, татко? — попита Кълъм.
— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.
Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.
— Защо семействата им?
— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!
Кълъм стана и тръгна към вратата.
— Къде си тръгнал, синко?
— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.
Вратата зад него се затвори.
— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.
— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?
— Да.
— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.
— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.
— Какво ще правиш с Гордън Чен?
— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.
— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?
Струан поклати глава:
— Никога не е лесно.
Роб помълча малко и каза:
— Помниш ли моето момиче — Минг Су?
— Да.
— Често се питам какво ли стана с нея и детето.
— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.
— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.
— Ще има време за помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.
— Непременно — обеща Роб.
Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.