— Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!
— Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!
— Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!
— Най-добре прави, както казва баща ти — намеси се Роб. — Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.
— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?
— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.
— Това правят и китайците, момче.
— Не вярвам.
— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби се Струан, — ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!
Кълъм стисна упорито зъби:
— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?
— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!
Вратата се отвори.
— Слушам, сър!
— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!
— Слушам, сър!
Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.
— В косата си имаш въшки.
— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.
— Аз нямам въшки, нито Роб.
— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.
— Ти вониш, Кълъм.
— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!
— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.
— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.
Баща и син впиха зъл поглед един в друг.
— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!
— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.
— А ако откажа?
Погледът на Струан бе неумолим:
— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!
— Как така?
— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.
— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?
Струан се засмя от сърце.
— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. — Струан погледна към Роб. — Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?
— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.
— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?
— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.
Струан напълни отново чашите.
— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.
— Как, Дърк?
— Ще дадем бал.
— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.
— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.