Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.
— Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.
Кълъм се размърда неловко в тъмнината:
— О, така ли?
— Ворг има разцепени копита — подсмихва се Орлов. — Вярвате ли в духове?
— Не. Не мисля.
— Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.
— Да. — Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. — Какво да правим с хронометъра?
— Да го навием. — Орлов отново се подсмихна. — Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.
— Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.
— Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.
— Не. Благодаря.
— Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?
Кълъм потръпна:
— Не.
Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.
— Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?
— Да. Надявам се. Някой ден.
— Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.
Кълъм потръпна.
— Какво искате да кажете с това?
— Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеше. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.
— Ще запомня, капитан Орлов — каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.
— Какво има, капитане?
— Попитайте себе си — отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.
После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.
— Навивате този часовник трийсет и три пъти.
— Защо го правите вие, а не някой от офицерите? — попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.
— Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.
Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.
Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.
— Толкова ли е важен хронометърът!?
— Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. — Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. — Знаете ли как се работи със секстан?
— Не.
— Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?
Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.
— Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?