— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.
Струан изръмжа:
— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.
— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.
— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.
Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.
— Умирах от ужас.
— Бил ли си наистина в Трафалгар?
— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.
В това няма нищо срамно.
— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.
— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.
Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.
Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.
— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.
— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!
Кълъм усети да го облива вълна на унижение.
— Не. Чувствам се добре тук.
— Слизай долу!
Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.
— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.
— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!
Кълъм увеси нос и се подчини.
Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.
— Направи ми една услуга, Роб. Отиди при момчето. То не се чувства добре.
Роб направи усилие да се усмихне.
— Благодаря, Дърк. Но този път трябва да остана. Независимо дали ми е зле или не. Това армада от нашественици ли е?
— Не, братко. Не се безпокой. Ако е нужно, ще си пробием път с бой.
— Знам, знам.
— Как е Сара? Време е да ражда, нали? Извинявай, че забравих да попитам.
— Състоянието й е нормално — такова, каквото трябва да бъде, когато остават няколко седмици. Ще се радвам, щом свърши всичко.
— Да. — Струан се извърна и коригира малко курса.
Роб се помъчи да не мисли за джонките, с които морето бе пълно чак до хоризонта. Дано пак да е момиче. Момичетата се отглеждах по-лесно. Надявам се да се хареса на Карин. Милата мъничка Карин.
Ненавиждаше се, задето й се развика тази сутрин. Нима беше тази сутрин, когато всички бяха заедно на „Тъндър клауд“. Карин се беше загубила и двамата със Сара помислиха, че е паднала зад борда. Бяха отчаяни, но след като започнаха търсенето, момиченцето изскочи весело на палубата от трюма, където се беше свряло да си поиграе. От облекчението, че я вижда, Роб й се развика и тя разплакана се хвърли в прегръдките на майка си. Знаеше, че жена му не е виновна и въпреки това той не се сдържа и започна да я хули, че не полага достатъчно грижи за детето. След няколко минути Карин подобно на много други деца забрави всичко и весело се разсмя. А той и Сара подобно на всички родители, които не забравят нищо, останаха с чувство на неприязън и раздразнение един към друг.
Отпред и отзад джонките преграждаха пътищата им за отстъпление. Роб видя брат си, облегнат на компасната будка, да пали лула от една тлееща оръдейна свещ и му се прииска да бъде и той също така спокоен. „О, Господи, дай ми сили да издържа пет месеца, а после още дванайсет, както и пътуването до дома и моля те — нека Сара да роди лесно.“