— Така да бъде, капитане.
Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.
— Това ще ни разори — каза Роб.
— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.
— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.
— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?
— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.
Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.
„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“
Изведнъж почувства страх.
На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.
— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.
— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.
Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.
— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.
— Поръчано е вече.
— Къде е Волфганг?
— Горе е.
— А китайското момче?
— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза да отиде там. Капитан Глесинг руга като последен хамалин, когато го върнах обратно.
— Благодаря.
На вратата се почука.
— Да?
— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“
— Благодаря, моряко.
Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.
— Моите поздравления, капитане.
Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.
— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.
— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.
Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.
— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.
— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.
— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.
— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?
— Ако става дума за моите предчувствия, тогава да.
— Каква беда? — Струан знаеше от личен опит, че Орлов не прави току-тъй предсказания. Твърде много пъти странният човечец е излизал прав.
— Не зная — внезапно лицето на капитана се озари от усмивка. — Когато стане тай-пан, той смята да ми отнеме кораба.
— Тогава ще трябва да заслужите уважението му, за да промени мнението си. В противен случай ще загубите кораба.
Орлов се ухили.
— Да, не се страхувайте. Така ще стане! — После усмивката му изчезна. — Но денят, в който го отнеме, ще бъде лош. Ръцете му ще бъдат изцапани с кръв.
Струан замълча, после попита:
— Чия? Моята ли?
Орлов сви рамене.
— Не зная. Но на вас ще донесе много ядове. Сигурен съм в това.
— Кой син не го прави?
— Тук сте прав. — Орлов си спомни семейството си в Нарвик, синовете си — двама левенти на двайсет години. И двамата го мразеха, презираха го, макар че той обожаваше и тях, и жена си Лека — лапландка. Бяха щастливи, докато синовете не я настроиха против него.
— Да — каза той. Чувстваше се много уморен. — Прав сте. Както винаги.
— По-добре отидете да поспите малко — посъветва го Струан. — Обадете ми се в осем бела.
Орлов излезе.
Струан дълго се вглеждаше в пустотата. Какви неприятности? Чия кръв? Защо лош ден? После изключи мислите си от въпросите, които нямаха отговор, и ги насочи доволен към днешния ден, възможно и утрешния.