— Човек, когото не познавате.
— Вие се излагате на голяма опасност, момиче. Получавате информацията, после действате на своя глава.
— Старая се да внимавам.
— Веднага напуснете Макао и не се връщайте. Отървете се от този живот веднъж завинаги. Късметът няма да ви съпровожда вечно.
— Хайде да говорим за вас, тай-пан. Не можете да изложите на показ китайската си любовница.
— На борда на кораба тя и децата ще бъдат в безопасност — единствено това има значение.
— Но не и в нашето общество, за бога. Това вие знаете добре. Те ще ви унищожат, тай-пан — дори вас, — ако се опълчите против техните глупави условности. Ще го направят. Тя е китайка. Да вървят по дяволите!
— Да. Но проклятието ви е безсилно, а освен това трябва да мислите за дома си. Докато криете Мей-мей, тя няма да представлява заплаха за тях. Това, което не се вижда, не съществува. Не е моя работа да ви съветвам — знаете това по-добре от всеки друг, — но ви моля — крийте я!
— Така и ще направя, освен ако не бъде застрашена. Много съм ви задължен, Мери.
— Да! — В очите й блесна странен пламък. — Бих желала да направите нещо за мен.
— Кажете какво.
— Каквото поискам?
— Кажете какво е то!
— Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. — После прибави весело: — Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.
— Да — засмя се той.
— Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.
— Благодаря ви, любезна госпожо — отвърна той. После се поклони елегантно. — Това е, разбира се, комплимент. — Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. — Кой ви каза за Мей-мей и децата?
— Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.
— Ще престанете ли да използвате такива дълги думи?
— Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. — Тя чувстваше, че ръката му я огрява.
— Има ли вероятност информацията да е невярна?
— Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.
— Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! — Струан помълча за момент. — Откога сте тук?
— От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?
— Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. — Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. — Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.
— Каква чудесна идея!
— Ще има награда — хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.
— Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.
— Аристотел ще бъде жури.
— И така ще ви одерат. — Очите й сякаш промениха цвета си. — Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.
— Какво?
В смеха й звучеше лека подигравка.
— Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.
— Няма ли да престанете с тези приказки?
— Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. — Внезапно настроението й се помрачи. — Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.
— Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?
— Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.
— Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък — каза Струан замислено. — Спомняте ли си леля си Вилхелмина?
— Коя?
— Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.
— Коя точно?
— Наследницата — тази, която може да ви остави много пари.
— Нямам роднини в Холандия.
— Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. — Той запали пура. — Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?