— Как да ви благодаря, сър! Веднага ли ще започне съвместната ни работа?
— Да, предполагам, че ще искаш да участваш в търга за земята.
— Имах желание… — каза Гордън Чен и спря.
Към тях се приближаваше Кълъм с намръщено лице.
— Здравей, Кълъм — поздрави Струан.
— Здравей, татко — отговори той.
— Това е Гордън Чен. Синът ми Кълъм — каза Струан и забеляза, че тълпата на брега се е смълчала и е вперила погледи в тях.
Гордън Чен се поклони.
— Имам честта да се запозная с вас, сър.
— Гордън е твой природен брат.
— Зная. — Кълъм подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.
Поразен, че Струан го признава гласно за свой син, Гордън безсилно протегна ръка.
— Благодаря. Много благодаря.
— На колко години сте, Гордън?
— На двайсет, сър.
— Братята си говорят на малко име, как мислите?
— Ако това ви харесва.
— Трябва добре да се опознаем. — Кълъм се обърна към баща си, който беше разтърсен от признанието на сина си, че знае за Гордън.
— Съжалявам, че те обезпокоих, татко. Просто исках да се запозная с Гордън — каза той и си тръгна.
Струан усети как тишината гръмна и притихналият бряг отново оживя. С почуда видя, че по лицето на Гордън се стичат сълзи.
— Съжалявам. Аз… Аз чаках това цял живот, мистър Струан. Благодаря. Благодаря ви — каза Гордън с развълнуван глас.
— Повечето хора ме наричат тай-пан, момче. Нека забравим „мистър Струан“.
— Да, тай-пан. — Гордън Чен се поклони и се отдалечи.
Струан тръгна след Кълъм и видя катера на Лонгстаф на брега. С него бяха адмиралът и група морски офицери. Също и Хорацио.
„Добре — помисли си Струан. — Сега Брок.“
Махна с ръка на Роб и посочи Брок. Роб кимна, остави Сара и настигна Кълъм. Заедно се присъединиха към Струан.
— В тебе ли са документите, Роб?
— Да.
— Хайде тогава. Да си върнем полиците. — Струан погледна към Кълъм. — Няма защо да се вълнуваш, момче.
— Да.
Повървяха малко и Струан каза:
— Радвам се, че се запозна с Гордън. Благодаря.
— Аз… Аз исках да се срещна днес с него и теб. Ъъ… на публично място.
— Защо?
— Не издига ли това твоя престиж, който според теб е много важен?
— Кой ти каза за Гордън?
— Чух да разправят, когато се върнах от Кантон. Хората винаги са готови да разпространяват лошите новини. — Кълъм си спомни насмешливите усмивки на търговците и жените им, с които се беше запознал. „Колко жалко, младежо, че идвате в такова лошо време. Жалко, че къщата не съществува вече. Същото ще стане с «Ноубъл хаус»“ — казваха те по най-различни поводи. Но Кълъм знаеше, че всички тържествуват, радостни, че къщата е така унизена. Леля Сара първа му бе отворила очите и му бе показала колко е наивен. Минаваха един ден по Куинс роуд покрай някакви евроазиатци — първите, които виждаше — момче и момиче — и той я бе попитал каква е националността им и откъде са те.
— Виж — бе казала тя, — това са мелези — полуангличани и полуезичници. Много от търговците имат незаконно родени деца от китайки. Всички го правят уж много тайно, разбира се, но всеки знае. Твоят чичо Роб има дете.
— Какво?
— Още преди години аз натирих нея и кученцата й. Нямаше да бъде толкова лошо, предполагам, ако жената беше християнка и хубава. Бих разбрала това. Но нея…
— А татко… има ли… други деца?
— За деца не знам, Кълъм. Има син, който работи за неговия компрадор. Казва се Гордън Чен. Баща ти има странно чувство за хумор, след като му е дал християнско име. Предполагам, че тук има нещо. Може би не трябваше да ти казвам, Кълъм. Но някой трябва да го направи и по-добре е да научиш истината от роднина, вместо да слушаш как хихикат зад гърба ти. О, да. Ти имаш най-малко един брат в Азия.
Тази нощ той не можа да заспи. На следващия ден бе слязъл на брега отчаян. Няколко морски офицери, сред които и Глесинг, играеха крикет и го поканиха да попълни отбора. Когато дойде неговият ред да удари топката, той изля върху нея целия си гняв, замахна, искаше да я убие и с нея и срама си. Игра блестящо, без да изпита удоволствие от играта. По-късно Глесинг го викна настрана и попита какво се е случило. Той изплю камъчето.