— О, не започвай отново, Сара! Моля те! Толкова хубав ден! Отново сме богати! Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш на този свят!
— Може би просто искам да имам съпруг. — Сара тръгна тежко към голямата лодка и когато Роб понечи да я последва, го сряза: — Благодаря, но мога и сама да се кача. Ела, Карин, скъпа.
— Както искаш — каза Роб и закрачи отново по брега. Известно време не откри Струан в тълпата. После приближи до подиума и го забеляза да говори с Аристотел Куанс. Отиде до тях.
— Здравей, Роб, скъпи приятелю! — поздрави Куанс сърдечно. — Тъкмо казах на тай-пана какъв великолепен жест. Великолепен! Напълно в стила на „Ноубъл хаус“! — После се обърна към Струан и грозноватото му лице радостно засия. — Между другото, дължиш ми петдесет гвинеи.
— Няма такова нещо!
— За портрет на Кълъм. Готов е. Не може да си забравил!
— Беше трийсет гвинеи и ти дадох десет в аванс, боже мой!
— Даде ли ми? Дяволите да ме вземат! Сигурен ли си?
— Къде е Шиваун?
— Чух, че е болна, горкичката. — Куанс подсмъркна драматично. — Ти си щедър момче. Ще ми дадеш ли заем? За една полезна работа?
— От какво е болна?
Куанс се огледа и понижи тон:
— Влюбена е.
— В кого?
Куанс се поколеба:
— В тебе, момче.
— О, върви по дяволите, Аристотел! — отвърна Струан кисело — Ако щеш, вярвай! Казвам ти. Няколко пъти пита за теб.
— Докато позираше ли?
— Кога е позирала? — попита Куанс наивно.
— Знаеш кога.
— Влюбена е, момчето ми! — Дребосъкът се изкиска. — Сега, когато отново си богат, може да я грабнеш и да я търкулнеш в сеното! Кълна се в тестисите на безсмъртния Юпитер! Тя сигурно е великолепна. Само петдесет гвинеи и цял месец няма да те безпокоя.
— Каква е тази полезна работа?
— За мен самия, мило момче. Нуждая се от лечение. Напоследък боледувам.
— Да, знам какъв е проблемът. Годинките започват да тежат. Ужасно е за човек на твоята възраст.
— Трябва да призная, че съм все още в чудесна форма. Петдесет не е много за един обеднял бог.
— Ще получиш двайсет гвинеи, когато ми предадеш портрета. — Струан се наведе и пошепна многозначително: — Аристотел, искаш ли комисиона? Да речем, сто лири? В злато?
Куанс веднага протегна ръка.
— Дадено! Ето ръката ми! Кого трябва да убия?
Струан се засмя и му каза за бала и за конкурса.
— Големи фойерверки? Никога, по дяволите! — избухна Куанс. — Да не съм глупак! Да не искаш да ме кастрират! Да ме изпратят преждевременно в гроба? Да ме подгони всяка проститутка в Азия? Да бъда отлъчен от обществото? Никога!
— Само човек с твоите знания, твоя статут, твоето…
— Никога, Господи! Ти, който ми се пишеш за приятел, за някакви мизерни сто лири да ме излагаш на смъртна опасност. Да, Господи! Смъртна опасност! Да страдам, да ме мразят, да ме съсипят, да ме уморят преждевременно… направи ги двеста!
— Съгласен! — каза Струан.
Куанс подхвърли шапката си във въздуха и затанцува прегърнал корема си. След това оправи лилавата си копринена жилетка, вдигна шапката си и я нахлупи на главата си.
— Тай-пан, ти си принц! Кой друг освен мен — Аристотел — би дръзнал да направи такова нещо? Има ли по-добър от мен? Великолепно! О, чудесни Куанс! Цар на художниците! Двеста. В аванс.
— След конкурса.
— Не ми ли вярваш?
— Не. Можеш да заминеш. Или да се изпариш.
— Дори от смъртното си ложе ще стана, за да участвам като жури в този конкурс. Всъщност аз сам кандидатствах за него. Да, кълна се в четката на Рембранд, аз с радост бих платил… бих платил сто гвинеи за тези привилегии дори ако трябваше да пълзя в краката на Брок да ми отпусне заем.
— Какво?
Куанс отново подхвърли шапката си във въздуха.
— О, щастие! О, радост! О, чудесни, божествен Куанс! Ще влезеш в историята. Божествени, великолепни Куанс!
— Изобщо не те разбирам, Аристотел — каза Роб. — Наистина ли искаш работата?
Куанс свали шапката си и докосна пясъка с нея. Очите му искряха.
— Не разбираш ли какви предимства ми дава тази работа? Всяка кокотка в Азия ще бъде… как да се изразя… готова да завърти съдията, нали така?
— И ти си съгласен? Още преди конкурса?
— Разбира се. Но изборът ще бъде почтен. Най-добър. Отсега зная победителката.