— Значи е вярно. Чу ли, Горт? — И двамата се нахвърлиха върху Нагрек, но Брок беше по-бърз, стовари юмрук отгоре му и той загуби съзнание. Брок бутна Горт настрана. — Почакай!
— Но, татко, тази гад…
— Почакай! Майка ти каза, че бедното момиче се страхувало отначало да каже истината. Тес си мисли, че е забременяла от него, защото я пипал. Но Лайза твърди, че тя е девствена. Само я докоснал, слава богу.
Брок пое дъх, съблече Нагрек и почака, докато той дойде в съзнание. После отряза члена му. И го би до смърт.
Четиринадесета глава
— Искал си да ме видиш, татко — каза Кълъм с каменно лице.
Струан стоеше на върха на могилата с бинокъл на врата, но й пояса и скупчено на земята бойно желязо. Беше наблюдавал как син му слезе на брега, прекоси долината и се качи на хълма. Вятърът гонил облаците и слънцето на хоризонта обещаваше денят да бъде хубав. Струан посочи надолу.
— Гледката оттук е чудесна, нали?
Кълъм не каза нищо. Почувства как краката му омекват под огнения бащин поглед.
— Не си ли съгласен?
— Църквата ще… всички ще…
— Зная за църквата — прекъсна го Струан. — Чу ли за Брок? — Гласът му беше много тих и спокоен.
— Какво да чуя?
— През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?
— Да. — Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. — Но не знаех какво става.
— Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.
— Горт?
— Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. — Лицето на Струан сякаш се втвърди. — Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.
Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.
— Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?
— Не те разбирам.
— Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб — този хълм — нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?
— Искаш ли?
— Не се страхувам от теб. — Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. — Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.
— Ти смяташ, че бих те убил?
— Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?
— Така ли?
— Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.
— Какви почтени хора?
— Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.
Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.
— Ела!
— Защо?
— Искам да поговорим насаме.
— Но сега сме сами.
Струан кимна с глава към закотвените кораби.
— Там има очи, които ни наблюдават. — Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. — Отвсякъде ни виждат. — И посочи към върха на запад. — Ето къде трябва да отидем.
Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.
— Не.
— Толкова ли е далеч за теб? — Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. — Не мислех, че се страхуваш.
Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.
Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.
Обърна се с гръб към него.
Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“