Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.
Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.
Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.
— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.
Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.
— Седни — каза Струан.
За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.
— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!
— Аз… не разбирам.
— Гледката оттук е по-добра, нали?
— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.
— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?
Кълъм се отпусна на земята изтощен.
— Пиле ли?
— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.
— А могилата. Аз…
— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.
Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.
— Искам да кажа за могилата. Аз…
— Яж — прекъсна го Струан и му предложи от пилето.
Кълъм взе една кълка.
— Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.
— Да — каза Струан. — Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.
Кълъм беше потресен.
— Ти… ти искаше от мен да направя това?!
— Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.
— Ти… ти сам планира аз да направя това!
— Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ — и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.
— Ти… ти ме остави… остави ме два дена и две нощи да се пека вада… като знаеше колко лесен е отговорът!
— Много ли беше лесен?
— За тебе — да! — извика Кълъм.
После скочи на крака.
— Да! — изведнъж гласът на Струан стана рязък. — За мен. Но не и за теб. Ти сам взе решението и затова сега си по-достоен. Сега си мъж. Ако аз ти бях предложил идеята за божи храм, ти нямаше да си в състояние да я осъществиш. Никога! Щеше да се издадеш. Трябваше да вярваш в това, което правиш. Само за миг Брок да се бе досетил, че аз заговорнича с теб, щеше да ни направи за посмешище в Азия. Щяхме да загубим честта си завинаги.
— Ти би ли ме пожертвал за тази чест? — изкрещя Кълъм. — Твоята скапана чест?
— Нашата, Кълъм — каза Струан. — Колко хубаво е човек да те чуе най-после да изругаеш. Така ставаш по-човечен, момче! Повече заприличваш на човек.