Кълъм се облегна на камъка, а в ума му кипеше възмущение от непреклонността на думите, от въпросите и неумолимите отговоря — „Нима това е Божията воля? — питаше се той. — Най-силните оживява за сметка на слабите. Защото Бог е създал всички твари по този модел. Но Исус е казал: «Смирените ще наследят земята.» Земята ли имал предвид или Небесното царство? Смирението нямаше нито да спечели, нито да опази среброто. Смирението нямаше да спаси «Ноубъл хаус». Смирените никога не ще прогресират не ще надвият жестоките и алчните. Ако аз стана тай-пан, ще придвижа Хартата. Богатството с цел — заветна цел — помисли си той. — Великолепно!“
Омразата на Кълъм Струан към баща му изчезна. Но с нея също любовта. Остана само уважението.
— Защо дойде чак тук на върха? — попита той.
Струан разбра, че е изгубил сина си. Като баща почувства тъга, но като мъж — не. Бе накарал врага си да се сражава при условията, продиктувани от него. Така беше изпълнил бащиния си дълг.
— Да те умори толкова, че да мога да ти говоря и да разбереш — каза той, — че колкото и да е чудесна гледката от върха на могилата, оттук тя е величествена.
За пръв път Кълъм видя гледката.
— Да, наистина. — После се наведе, избра парче пиле и започна да яде.
Струан се помъчи да скрие болката си. „Усмивката ще се върне на лицето му — каза си той. — Трябва да дам на момчето време.“
Почувства се много уморен. Облегна се на един камък, обърна бинокъла си на юг и потърси „Чайна клауд“. Но корабът не се виждаше никъде. После погледът му се задържа в една точка.
— Погледни, момче. Онова там е „Блу клауд“!
Кълъм пое бинокъла и видя клипера. Това беше братът на „Тъндър клауд“, с осемнайсет оръдия, също така бърз и красив. Красив дори и за Кълъм, който ненавиждаше корабите и морето.
— На борда му сигурно има опиум на стойност сто хиляди гвинеи — каза Струан. — Какво би направил ти? Разполагаме с три кораба тук и още шестнайсет, които ще пристигнат след месец.
— Да ги изпратим ли на север? Да продадат товара си?
— Да — по лицето му премина сянка. — Помниш ли Айзък Пери?
— Да. Сякаш беше преди сто години.
— Аз го свалих на брега, защото измени на Макей и защото се страхуваше от мен, а аз не знаех защо. Дадох на Макей петнайсет дена срок да намери отговор на загадката, но той не се върна в Канон. Миналата нощ го видях. Сега е получил работа на брега — заместник — главен съдия и полицай. — Струан запали пура, като закриваше огънчето с ръка срещу вятъра, подаде я на Кълъм и запали друга — Изглежда, сега Пери е получил работа от „Купър — Тилмън“ — по линията Вирджиния — Африка. Поти се за тях.
— Не го вярвам.
— Каза ми го Уилф Тилмън. Миналата нощ. Вдигна рамене и рече, че Пери не щял вече китайските стоки. Затова той му предложил търговия с роби. Пери приел. Впрочем той напусна миналата седмица. Малко преди това Макей го примамил. Пили заедно. Макей му казал, че съм го уволнил… както си и беше… ругал ме и поискал работа на новия кораб на Пери, който се заклел, че продал копие от секретните ни търговски обекти нагоре по брега — географската ширина и дължина… и имената на нашите търговци — продал ги на Морган Брок. Последния път, когато бил в Лондон.
— Значи Брок знае секретните ни обекти!
— Само тези, до които Пери е имал достъп. Десет години търговия. Това ще рече по-голямата част.
— Какво можем да направим?
— Да намерим нови обекти и нови надеждни хора. Така че, сам виждаш, сине, не можеш да залагаш на всекиго.
— Това е ужасно!
— Това е житейски закон. Почини си един час и да тръгваме.
— За къде?
— За Абърдийн. Да проучим тайно. Без да ни усетят хората на У Куок. — Той отвори торбата и подаде на Кълъм пищов.
— Можеш ли да си служиш с това?
— Не много добре.
— Няма да е зле да потренираш.
— Добре.
Кълъм го разгледа. Веднъж след една глупава студентска разправия беше взел пистолет за дуел, но и той, и противникът му бяха така уплашени, че куршумите им прелетяха на много ярда от целта.
— Сега можем да тръгваме — каза Кълъм. — Вече не съм уморен.
Струан поклати глава.