Когато търговците слезнаха на брега на Селцето, всички стари слуги вече чакаха до вратите на фабриките им. Сякаш Селцето никога не бе изоставяно. В тяхно отсъствие не бе докосвано нищо. Нищо не липсваше.
На площада бяха разпънати палатките на военно подразделение и Лонгстаф разположи главната си квартира във фабриката на „Ноубъл хаус“. Пристигна друга делегация от кохонгски търговци и, както и преди, беше върната, докато в същото време започна и сложна подготовка за обсада на Кантон.
Ден и нощ улица Хог и Тринайста фабрична улица кипяха от оживени тълпи, които купуваха и продаваха, биеха се и крадяха. Публичните домове и кръчмите процъфтяваха. Маса хора умираха от пиянство, мнозина загиваха от нож, а редица други просто изчезваха. Собствениците на магазини се бореха за място и цените ту растяха, ту спадаха, но винаги се съобразяваха с покупателните възможности на пазара. Още една делегация потърси аудиенция с Лонгстаф, но Струан отново се наложи и те бяха отпратени. Корабите започнаха да кръстосват река Пърл, а „Немезис“ пуфтеше спокойно напред — назад и оставяше след себе си паника. Но джонките и сампаните продължаваха да предлагат стоката си нагоре и надолу по реката. От вътрешността на страната пристигаха чай и коприна и препълваха кохонгските складове, построени по протежение на двата бряга.
Неочаквано пристигна Джин-куа. През нощта. Тайно.
— Здравейте, тай-пан! — каза той, като влезе в трапезарията на Струан, облегнат на ръцете на личните си роби. — Добре дето виждате мене. За какво вие не идва види мене, айейа?
Робите му помогнаха да седне, поклониха се и излязоха. Старецът изглеждаше по-стар от преди, кожата му — още по-набръчкана. Но очите му бяха млади и много умни. Носеше дълго светлосиньо наметало, сини копринени панталони и меки пантофи на малките си крака. Лек копринен зелен жакет, подплатен с пух, го предпазваше от влагата и студа на пролетната нощ. На главата си имаше пъстра шапчица.
— Здравейте, Джин-куа. Мандарин Лонгстаф много ядосан. Не дава тай-пан види свой приятел, айейа! Чай?
Съвсем съзнателно Струан го беше приел, облечен само по риза, тъй като искаше Джин-куа веднага да разбере колко е ядосан той заради монетата на У Фанг Чой. Наляха чай и се появиха слуги, които носеха табли с деликатеси, поръчани от Струан специално за случая.
Покани Джин-куа и сам си взе малко дим сум.
— Чай много, твърде добър — каза Джин-куа, седнал изпънат на стола си.
— Чай много лош — извини се Струан, като същевременно знаеше, че е най-добрият в Китай.
Влезе слуга, който сложи въглища в огъня и добави няколко пръчки благовонно дърво. Ароматният му парфюм изпълни стаята.
Джин-куа ядеше, като подбираше внимателно парченца дим сум и отпиваше от китайското вино, което беше затоплено — като всички Китайски вина — при точно определена температура. Виното го сгря, също и мисълта, че неговото протеже Струан се държи превъзходно, както подобава на един изтънчен китайски противник. Сервирал дим сум през нощта, когато традицията повеляваше това да става единствено през ранния следобед, Струан не само подчерта още веднъж недоволството си, но направи опит да разбере дали и доколко Джин-куа знае за срещата му с У Куок.
Джин-куа бе доволен, че обучението му — или по-скоро обучението, проведено от внучката му Чънг Мей-мей — е дало такъв превъзходен плод и въпреки това го изпълниха опасения. „Рискът, който поемаш, е много голям — каза си той, — когато обучаваш един варварин на цивилизовани обичаи. Представи си, че ученикът се окаже много възприемчив и току-виж взел връх над учителя си. Внимавай!“
Така Джин-куа не направи това, което му се искаше — да избере най-малкото пълнено със скариди и приготвено на пара тестено късче и да го поднесе във въздуха, както бе сторил Струан на кораба на У Куок, с което щеше недвусмислено и с финес да подчертае, че знае какво точно се е случило в каютата на пирата. Вместо това той взе едно от пържените в дълбоко олио парченца, постави го в чинията си и го изяде спокойно. Знаеше, че в настоящия момент е много по-умно да скрие това, което знае. По късно, при добро желание, можеше да помогне на тай-пана да избегне опасността, в която се намираше, и да му покаже как да се измъкне от бедата.
Докато дъвчеше, си мислеше за изключителната глупост на мандарините и манчурите. „Глупаци! Презрени лешояди, безсрамници! Пенисите им да изсъхнат дано! Дано червеи напълнят коремите им!“