Брок отправи най-напред „Грей уич“ и корабът се понесе надолу по течението с препълнени трюмове. Половин ден по-късно заковаха и последния люк на „Блу клауд“ и той се впусна да го догони. Започна надбягването.
Горт изпадна в ярост и се развика, че корабът му заминал с нов капитан, но Брок беше непреклонен.
— Раната ти не позволява, а освен това си необходим тук.
Тогава Горт реши изведнъж, че ще стане тай-пан. Тай-панът да върви по дяволите. Върна се на борда на „Немезис“. Откакто корабът бе влязъл в пристанището, той прекарваше на него всяка свободна минута — изучаваше как се управлява, как се сражава, какво може и какво не може да прави. Защото знаеше, а и баща му също знаеше, че „Немезис“ означава край на платната… и с малко късмет край на „Ноубъл хаус“. И двамата познаваха омразата на Струан към параходите и макар да разбираха, че преходът от платна към пара щеше да бъде случаен, все пак решиха да заложат на бъдещето. Същият вятър и същата вълна, които „Немезис“ бе победил на влизане в хонконгското пристанище, сега отнесоха пощенския пакет обратно в Англия. В него имаше писмо на Брок до сина му Морган с което се отменяше поръчката за два клипера и правеше нова за първите два кила на компания „Брок и синове“ от нова параходна линия — Ориент Куин.
— Тай-пан — каза Мей-мей в тъмнината на стаята и в уютната мекота на леглото, — мога ли да върна в Макао? За няколко дни? Ще взема с мен деца.
— Отегчи ли те Селцето?
— Но тук трудно без сички дрехи и играчки на деца. Само за няколко дни, айейа?
— Вече ти казах за наградите и…
Тя прекъсна думите му с целувка и се сгуши по-плътно до него.
— Миришеш толко хубаво.
— Ти също.
— Таз Ма-рий Син-клер. Аз харесах нея.
— Тя е… тя е много смела.
— Много странно, че ти изпрати жена. Не обикновено за тебе.
— Нямаше време да изпратя някой друг.
— Неин кантонски и мандарин фантастично хубави.
— Това е тайна. Не трябва да казваш на никого.
— Разбира се, тай-пан.
Тъмнината се сгъсти и двамата потънаха в мисли.
— Ти винаги ли спал без дрехи? — попита тя.
— Да.
— Как не хващаш хрема?
— Не зная. В планините в Шотландия е по-студено от тук. Като хлапе боледувах много.
— Какво значи хлапе?
— Дете.
Тя се усмихна.
— Харесвам да мисля за тебе като дете. Но ти сега не беден. И също направил едно-две неща. Нали така?
— Какви неща? — попита той, потънал в аромата на тялото и меката коприна.
— Първо беше да вземеш сребро, помниш? Второ да осигури на Хонконг безопасност. Какво беше трето?
Тя се обърна по хълбок, обви с крак неговия и остана неподвижна той почувства докосването на крака й през коприната и почака със засъхнало гърло.
— Хонконг не е още в безопасност — каза той.
Тя започна бавно да движи ръка по тялото му.
— Вече не в опасност, щом има търговия тази година. Значи второ нещо скоро осъществи.
— С джос.
Бавно разкопча копринения й халат и прокара ръка по тялото й. Помогна й да съблече дрехата, запали свещта и разгърна завивките. Погледна я, изпълнен с удивление от гладката прозрачност на тялото й, сякаш изваяно от мрамор.
— Колко вълнуващо… да ме гледаш и да зная, че харесваш.
После те се любиха бавно, без да бързат.
По-късно тя го попита:
— Кога връщаш в Хонконг?
— След десет дни.
„Десет дни — помисли той. — После да се справя с хората на У Куок в Абърдийн и на следващия ден — бала.“
— Аз отида ли с тебе?
— Да.
— Ще бъде ли готова нова къща тогава?
— Да. Там ще бъдеш в безопасност. — Ръката му почиваше на хълбоците й и той прокара връхчето на езика си по шията й.
— Ще бъде добре да живеем в Хонконг. Тогава ще мога да видя повече от мой учител. Вече месеци откак аз говориме хубаво с Гордън. Може отново ще имаме седмични уроци? Трябва да науча повече и по-хубави думи. Как е той?
— Добре е. Видях го точно преди да тръгна.
След кратко мълчание тя каза тихо:
— Не е хубаво да караш с номер едно син.
— Зная.
— Аз горих три свещи за твой гняв да лети на Ява и ти да простиш на него. Кога простиш, аз искам да запозная с него.