— Ще се запознаеш. След време.
— Мога ли аз да отида в Макао преди Хонконг? Моля. Аз ще бъда много внимателна. Ще оставя деца тук. Те тук ще бъдат в безопасност.
— Защо се интересуваш толкова от Макао?
— Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.
— Много е опасно.
— Не опасно сега — каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“
— Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.
— Защо искаш да отидеш там? Каква е тайната?
— Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.
— Ще си помисля. Сега спи.
Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.
„Моята бална дреха ще е най-хубава — помисли си тя развълнувано. — Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“
Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“
— Не мога, Варгас — каза Струан раздразнено. — По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.
Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.
— Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…
— Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?
— Не знам, сеньор — отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.
— По дяволите! — изруга Струан и си наля малко чай.
Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно — никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.
— Да? — извика той рязко, когато някой почука на вратата.
— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио, като отвори вратата. — Негово превъзходителство желае да ви види.
— Какво се е случило?
— Може би ще ви каже Негово превъзходителство, сър. Той е в стаята си.
Струан затвори счетоводната книга.
— Ще разгледаме това с Роб веднага щом се върнем, Варгас. Ще дойдете ли на бала?
— Няма да имам мира десет години, сеньор, ако жена ми, синът ми и най-голямата ми дъщеря не отидат там.
— Ще ги доведете ли от Макао?
— Не, сеньор. В Хонконг ще ги доведат приятели. Аз ще отида направо оттук.
— Съобщете ми веднага, щом пристигне Маус — каза Струан и излезе. Хорацио тръгна след него.
— Не зная как да ви благодаря, мистър Струан, за подаръка, който направихте на сестра ми.
— Какво?
— Балната рокля, сър.
— О. Видяхте ли я?
— О, не, сър. Веднага след продажбата на земята Мери тръгна за Макао. Вчера получих от нея писмо. Изпраща ви много поздрави. — Хорацио знаеше, че подаръкът дава на сестра му много добра възможност да спечели наградата. Освен ако не я конкурира Шиваун. Дано се разболее! Нищо сериозно. Нещо средно, което да й попречи да дойде на бала в този ден. Тогава Мери ще може да получи хилядата гвинеи. С това ще могат да направят чудеса! Да се върнат у дома през сезона. Да живеят в охолство. О, Боже, дано спечели наградата! „Радвам се, че я няма в Хонконг, докато аз съм тук — си каза той. — Далеч от Глесинг. Проклетник! Не вярвам да й е предложил женитба. Нахалник! Той и Кълъм… бедният Кълъм.“