— Не е чудно, като слушаш всички тези глупости. Ще обядвам с Лонгстаф, така че ще се обадя на Мери. Никой друг не знае освен слугите, а те и без това знаят всичко.
Лим Дин отвори вратата. Беше личен слуга и готвач на Струан, дребен, набит човек на петдесет и няколко години, спретнато облечен в черни панталони и бяла туника. Имаше кръгло, засмяно лицеи живи хитри очи.
— Маса, миси и маса идва види господар. Може?
— Маса какво? — попита Струан, изненадан, че някой си позволява да дойде непоканен.
Лим Дин повдигна рамене.
— О, няма значение — каза Струан и стана от масата.
— Очакваш гости? — попита Мей-мей.
— Не. — Струан излезе от стаята и отиде в малката приемна. Отвори вратата в дъното и я затвори зад себе си. Озова се в коридора, който водеше през салона в отделни стаи в предната част на къщата. Още щом излезе в коридора, разбра, че посетителката е Шиваун. Ароматът на парфюма, който само тя носеше, беше променил леко дъха на въздуха.
Сърцето му заби учестено и гневът му се стопи. Продължи да крачи надолу по коридора и меките му кожени полуботуши тропаха каменния под. После сви към дневната.
— Здравейте, тай-пан — поздрави Шиваун.
Тя беше на двайсет години, грациозна като газела. Тъмночервената й коса, по-тъмна от косата на Струан, беше навита на дълги масури. Заоблените й гърди под дискретно деколтирана зелена кадифена рокля се поклащаха върху тънко осемнайсет инча кръстче. Нежните й глезени и крачета се подаваха под множество фусти. Шапчицата й беше зелена, а чадърчето — яркооранжево.
„Ех — помисли си Струан, — с всеки ден става все по-красива.“
— Добро утро, Шиваун, Уилф.
— Добро утро. Извинете, че пристигаме без покана. — Уилф Тилмън се чувстваше безкрайно неудобно.
— О, хайде — каза весело Струан, — стар американски обичай — да се пожелае здраве на новия дом.
— Не сме в Америка — отговори Тилмън и пожела още днес да е там. И Шиваун да е омъжена за Джеф Купър, а той да не отговаря вече за нея. „По дяволите Шиваун. И по дяволите Джеф — помисли си той. Дай Боже, официално да поиска ръката й. Тогава ще мога просто да обявя годежа и край на всичко. Цялото това разтакаване е направо глупаво. «Остави я. Има много време» — повтаря непрекъснато Джеф. Но аз зная чудесно, че изобщо няма време, особено сега, когато Струан е без жена. Абсолютно съм уверен, че Шиваун е хвърлила око на тай-пана. Защо толкова настояваше да дойдем още тази сутрин? Защо непрекъснато пита за него?“
През целия път до къщата на Струан той бе разсъждавал — доколко би било разумно да се оженят Струан и Шиваун. Положително щеше да има финансова изгода, но Струан изобщо не одобряваше американския начин на живот, просто не можеше да го разбере.
„Сигурно ще настрои Шиваун против нас! — мислеше си Тилмън. — Ще се налага чрез нея. Джеф ще се вбеси, че я е загубил и вероятно ще ликвидира компанията «Купър — Тилмън». Нищо не мога да направя. Ако тя престане да съществува, няма да има повече пари за забавления и за разточителството на брата Джон във Вашингтон. Политиката се нуждае от много пари, а без политически стремежи животът на семейството ще стане много труден. Освен това нужна е всяка помощ от страна на проклетите северни щати. Не, по-скоро божията помощ. Шиваун трябва да се омъжи за Джеф, а не за тай-пана и точка по въпроса.“
— Извинете, че пристигаме непоканени — повтори той.
— И двамата сте добре дошли. — Струан посочи със знак Лим Дин да донесе гарафата и чашите. — Шери?
— Не, благодаря. Смятам, че трябва да си вървим — каза Тилмън. Шиваун смръщи красиво чипото си носле.
— Но ние току-що дойдохме. Исках първа да ви поздравя с добре дошъл, тай-пан.
— Наистина сте първа. Седнете. Радвам се да ви видя.
— Донесохме подаръци за къщата. — Тя отвори чантата си и извади оттам малко хлебче, солничка и шише вино. — Има стар обичай да се пожелава на къщата щастие. Щях да дойда сама, но чичо каза, че това означавало много лош вкус. Не е виновен той.
— Радвам се, че дойдохте. — Струан взе от хляба. Беше златистокафяв, ароматен, с добре препечена коричка.
— Снощи го опекох.
Струан отчупи парченце и опита.
— Чудесен е!
— Не е задължително да се изяде. Поне идеята е такава. — Тя се засмя отново и вдигна чантата и чадърчето си. — Сега, след като изпълних задължението си, мога да си вървя.
— Първите ми гости няма да направят това. Настоявам поне да пиете по едно шери.