— Защо толкова много?
— Нали искаше да е готова до три седмици?
— За хиляда лири бих могъл със сигурност да купя една пета част от клипер.
— Ако „Блу клауд“ не стигне до Лондон, ние ще закъсаме ужасно. Отново ще закъсаме.
— Ще стигне!
— Бих искал и аз да съм така сигурен — каза троснато Роб.
Струан седна на бюрото.
— Кажи точно какво е станало, братко.
— О, не знам. Крадците и просяците… и многото работа. И този постоянен проклет шум! Мисля, че съм уморен. Не, не е вярно. Две неща. Първо — Сара. Втора седмица как преносва бебето и нямаш представа колко е изнервена. Освен това втълпила си е, бедната, че ще умре. Има право да се безпокои. Нищо не мога да направя, освен да повтарям, че няма страшно. Дразни я моето оставане тук. Непрекъснато се караме ужасно. Тя е абсолютно решена да замине след около месец… след като отново бъде добре.
— Искаш ли да поговоря с нея?
— Не. Нищо няма да помогне. Тя е решила твърдо, а каквото каже Сара — това става. Разбира се, радва се, че сме богати, но все пак настоява да замине. Балът само я дразни, защото е бременна. Била „дебела“ и „грозна“. Нищо от това, което казвам, не стига до нея.
— Това е първото. Кое е второто?
— Кълъм. Ти и Кълъм.
Струан погледна през вратата на палатката към пристанището и към красиво наредените многобройни кораби.
— Мисля, че се чувства добре.
— Нямах предвид това.
— Хайде да не говорим сега, Роб.
— Много лоша ситуация. Лоша за вас двамата и за къщата.
— Да оставим този разговор за друг път.
— Моля те, прости му! Моля те!
— Дай ни време, Роб. — Струан се обърна отново към него. — Малко време.
— Добре, Дърк. — Роб пъхна ръце в джобовете си. — Какво се случи снощи в Абърдийн?
Струан му разказа, показа му документа и удостоверението за настойничество. Но не каза нищо за У Куок и Кемой, нито за нощта на Летния празник. Тази нощ щеше да настъпи, докато той беше тай-пан, така че сам щеше да вземе решение как да постъпи.
— Къде са момчетата? — позаинтересува се той.
— На борда на „Рестинг клауд“. Наредих на Волфганг да се занимава с тях. Останалите са на „Чайна клауд“.
— Най-добре е да закараме децата в Англия колкото може по-скоро. Ако стане общо достояние, че имаме вземане-даване с тази сган, ще си навлечем голяма беля.
— „Тъндър клауд“ е почти натоварен. Готов е да отпътува след четири или пет дни. Ще тръгнат с него.
— Днес ще ги изпратя в Уампоа.
— Не, брат. Аз лично ще ги съпроводя утре. По-безопасно е. Твърде много рискуваме в Кантон, така че най-добре е да се връщам обратно веднага. Ще искаш ли да дойдеш с мен?
— Не мога, Дърк. Сара скоро ще ражда. Защо не вземеш Кълъм?
— Тук има много работа.
— Ще трябва да научи много и за чая, коприната и корабоплаването. Остават му само четири месеца.
— Добре.
— Какво смяташ да правиш с хората?
— Първо Волфганг и Гордън ще ги научат да говорят английски. След три месеца ще ги пуснем да плават в клиперите. Само по един човек на кораб. Помисли си добре как можем да ги спечелим на наша страна.
— Ще се опитам. Чудя се каква ли дяволия са намислили У Куок и Скрагър. Нямам им никакво доверие.
„Да — помисли си Струан, — какво ли би направил, ако разбереш за нощта на Летния празник. Сигурно би изпратил фрегати. Или може би ще им устроиш капан. А аз? Още не знам.“
Роб погледна навън към кипящата строителна дейност.
— Ако Господ е на наша страна този сезон, ще изпреварим Брок.
— Да — съгласи се Струан. „Но какво ще правим със самия Брок? А с Горт?“ — помисли си той.
— Смятам да пресушим част от крайбрежната вода и да продължим пристаните навътре в морето — каза Роб. — Можем да опитаме още тази година, вместо да чакаме до другата.
— Добра идея, братко.
— Извинете, сър — каза Кудахи, който бе влезнал забързано, — но искахте да рапортувам незабавно.
— Влезте, мистър Кудахи — каза Роб. — Как мина всичко?
— Като по вода, сър. Пристигна пощата, както казахте. Взех списъка на пътниците, както поискахте. Засякохме кораба близо до Поклю Чай. Ще пристигне в пристанището след три часа. — Кудахи се засмя и постави на масата малък пощенски чувал. — Извинете, сър, но откъде разбрахте, че пристига пощата? Корабът подрани с един ден.