— Какво ще правим?!
— Ако Аристотел разбере, сигурно ще офейка. Ще замине за Кантон и тогава свършено е с нас. Трябва да го намерим и да го скрием до утре.
— Къде е той?
— Не зная. Изпрати някого да го намери. Изпрати всички, ако трябва. Доведи го на борда на „Тъндър клауд“ под какъвто и да е претекст и го задръж там до конкурса. Изпрати веднага Кудахи на пощенския кораб. Кажи на Морийн, че тя и децата ще ни гостуват — качи ги на борда на старото корабче. Може би ще успеем да ангажираме вниманието й до утре.
— Няма да можем. Тя ще подуши Аристотел.
Трябва да опитаме. Да не би да искаш ти да станеш съдия на конкурса?
— Ами борбата? Той няма да пропусне зрелището.
— Ще го пропусне, ако му възложим да нарисува портрет на Сара или на едно от децата.
Роб изтича навън.
Струан погледна часовника си. Имаше на разположение един час, докато отиде до флагмана. Изпрати да извикат Гордън Чен и го помоли да наеме трийсет китайци за пазачи.
— Мисля, че ще бъде разумно, тай-пан, да наемем пазачи и за дома ви като допълнителна предпазна мярка — предложи Гордън. — Така ще бъда по-спокоен.
— Чудесна идея, Гордън. Увеличи хората на трийсет и пет.
— Най-вече се страхувам от това, че повечето китайци, които дойдоха в Тай Пинг Шан, са лоши хора. Много от тях са преследвани за престъпления в Квантунг, а и тук, в Хонконг. Мандарините не могат да ги заловят. Между другото, споразумях се с Краля на просяците по въпроса за вашия бал довечера. — Той извади свитък пергамент от дълбокия ръкав на робата си и го постави на бюрото. — Ето неговата разписка. Предполагам, че сумата ще ми бъде възстановена чрез компрадора.
— Разписка ли? За какво?
— Три таела. Тази скромна сума гарантира, че никой от гостите няма да бъде обезпокояван тази вечер. Аз също уредих една скромна месечна вноска от три таела на ваше име, за да не се допускат просяци до дома ви и до „Ноубъл хаус“.
— Аз няма да платя! — избухна Струан. — Не ме интересува дали в Макао има Крал на просяците, или има такъв във всеки китайски град. В Хонконг това няма да го бъде, по дяволите!
— Но той е вече тук и е създал организация — обясни Гордън Чен със спокоен глас. — Кой друг би лансирал просяците? На кого друг ще плаща богатият и влиятелният човек, за да осигури спокойствието си? Моля ви да премислите, тай-пан, най-настойчиво ви моля! Уверявам ви, че си заслужава да платите тези пари. Опийте поне един месец. Това не е голяма сума. Освен това опитайте се да вникнете в същността на този обичай. Гарантирам ви, че по този начин ще опазите собствеността си, тъй като просяците са във връзка с крадците. Много е необходимо да го направите, повярвайте ми.
— Добре тогава — съгласи се Струан най-накрая, — един месец, не повече.
Бе разбрал, че таксата, която трябваше да плаща на Краля на просяците, щеше да остане постоянна. Нямаше начин да се съпротивлява на традицията, освен ако не изгонеше всички китайци от острова.
— Утре можеш да получиш парите от Чен Шенг.
— Благодаря.
— Какво право има точно този човек да бъде Крал на просяците?
— Предполагам, че другите му имат доверие, тай-пан.
Гордън Чен мислено отбеляза да говори още същия ден с Краля, за да се увери, че планът за следващия месец ще бъде изпълнен. Бе много доволен, че успя да уреди Струан да плаща извънредно малък данък — два таела за вечерта и по два таела на месец, като за себе си запазваше комисиона от един таел. Освен това предвидливо бе поискал от Джин-куа да осигури Крал от Кантон. Това бе по-младият брат на Краля на просяците в Кантон, което означаваше, че е професионалист — човек, познаващ най-добре начините за извличане на най-много средства с възможно най-малко усилия. Този човек, разбира се, бе назначен като по-низш служител на Хунг Мун в масонската ложа на Хонконг. „Чудесно споразумение! — каза си Гордън. — Комисионата от просяците ще бъде ценен и постоянен приход на тонга.“ После чу баща си да задава въпроса, който бе очаквал: