— Тук има няколко интересни пратки.
Говореше Лонгстаф и Струан наостри уши. Знаеше, че в нито една от пратките не се съдържаше официално одобрение на чуенпийския мирен договор и назначението на Лонгстаф за първи губернатор на колония Хонконг, защото новината за успешното приключване на войната бе току-що пристигнала в Азия. Струан взе предложеното му шери.
— Средният изток? — попита той и затаи дъх.
— Да. Кризата приключи, слава богу! Франция прие решението на Външния секретар и вече не съществува опасност от всеобща война. Турският султан е толкова благодарен за нашата подкрепа, че е сключил с нас търговско споразумение и анулира всички турски търговски монополи, като отваря Османската империя за британската търговия.
Струан извика радостно:
— Но всичко това е великолепно! Това е най-добрата новина, която сме чували от толкова време!
— Сигурен бях, че ще се радвате!
Продължителната криза се дължеше на Дарданелите — пролива, който се контролираше от Османската империя. Той бе ключът към Средиземноморието и вечният casus belli сред великите сили — Британия, Франция, Русия, Австро-Унгария и Прусия, — защото Дарданелите скъсяваха пътя на руските кораби към жизнено важното Средиземно море, а също и на другите държави към Черно море, откъдето можеха да застрашават незащитените територии на Русия. Осем години преди това Русия бе заставила Турция да подпише договор, който даваше на Русия съвместно сюзеренно право над Дарданелите. Оттогава международното напрежение не спадаше. По-късно, преди три години, френското парвеню Мехмет Али, египетски военен паша, предприе нападение срещу Константинопол и се обяви за халиф на Османска Европа. Франция го поддържаше открито и радостно в опозицията му против султана. Но един съюз с Франция срещу Дарданелите накърняваше интересите на останалите Велики сили. Имаше опасност цяла Европа да бъде въвлечена в конфликт.
Британският секретар на външните работи лорд Кънингтън убеди Великите сили, без да се консултира с Франция и без нейно участие, да използват влиянието си и да подкрепят султана срещу Мехмет Али. Франция се вбеси и заплаши с война. Предложеното съглашение гласеше Мехмет Али да се оттегли в Египет, да получи сюзеренно право над Сирия, докато е жив, да плаща номинален годишен налог на Турция и най-важното — всички Велики сили да гарантират веднъж завинаги древното правило на Дарданелите — че докато Турция е в мир, протокът се затваря за всички военни кораби и за всички нации.
Сега Франция бе приела предлаганото съглашение и оттеглянето й от египетския съюз означаваше нови богатства за „Ноубъл хаус“. Сложните финансови операции, на които Струан и Роб толкова разчитаха, сега ставаха бетонни. Търговското им влияние щеше да пусне пипала чак в сърцата на Великите държави, като по този начин щеше да им създаде стабилност да устояват на продължителните международни кризи и да разкриват нови огромни пазари за чай и коприна. А ако британските интереси сега вземеха връх в Османска Европа, възможно беше производството на опиум да спре. Без турския опиум, който балансираше тяхното сребро, американските компании щяха да увеличат търговията си с Британия и Струан щеше да получи точно това, което искаше — по-тесни контакти с Америка. Учудваше се, че Лонгстаф бе получил официалната новина преди него. Информаторите на Струан в Парламента обикновено му изпращаха такива важни вести далеч по-рано.
— Това е чудесно! — възкликна той.
— Сега ще има продължителен мир, докато Франция не се опита отново да изиграе някой номер.
— Или Австро-Унгария, Русия, Прусия.
— Да. Което ни води до Сергеев. Защо му е на такава важна клечка да идва по това време в Азия? И защо не получихме официално съобщение, а? Когато ние контролираме всички водни пътища на изток от Африка?
— Може да е бил на официално посещение в Руска Аляска и е минал през нос Добра Надежда.
— Обзалагам се на сто гвинеи, че точно това ще каже и той — заяви Лонгстаф. Той се настани удобно на един стол и вдигна краката си на масата. — В Санкт Петербург името Сергеев е на почит. Живях там пет години като момче — баща ми беше дипломат в царския двор. Всички те са тирани. А сегашният цар — Николай I, е най-типичен пример.
— Защо е толкова важен Сергеев? — попита Струан, изненадан, че никога преди това Лонгстаф не бе споменавал за Санкт Петербург.