Струан бе оставил Орлов и бе отишъл в каютата на момчетата. Сега те бяха чисти и облечени в нови дрехи. Волфганг бе все още с тях и те не се страхуваха от него. Струан им каза, че на другия ден ще отидат с него в Кантон, където ще ги качи на кораб, заминаващ за Англия.
— Ваш’благродие — каза малкото англичанче, когато той тръгна към вратата, — мога ли да ви видя насаме?
— Да — отговори Струан и заведе момчето в друга каюта.
— Татко ми каза да ви предам това. Ваш’благродие, и да н’казвам на никого, нит’ на мистър У Пак, нит’ дори на Бърт. — Фред развърза с треперещи пръсти платненото вързопче, все още прикрепено към пръчката, и го разстла. То съдържаше малък нож, парцалено кученце и голяма, завързана на възли кърпа. Подаде нервно кърпата и за учудване на Струан обърна гръб и затвори очи.
— Какво правиш, Фред?
— Татко каза да н’гледам и да се обърна с гръб, Ваш’благродие — отговори Фред със стиснати очи.
Струан развърза кърпата и зяпна от учудване — рубинени обеци, диамантени висулки, обсипани с диаманти пръстени, голяма изумрудена брошка и много изпочупени и криви златни катарами, натежали от диаманти и сапфири, на стойност четирийсет до петдесет хиляди лири. Пиратска плячка!
— Какво иска от мен да направя с това?
— Мога ли да отворя очи, Ваш’благродие? Нищо не виждам!
Струан завърза кърпата и я постави в джоба на сюртука си.
— Да, кажи сега какво поиска баща ти да направя с това!
— Той каза, че т’ва е мое… забравих думата. Беше нещо кат „ретство“ или „летство“. — Очите на Фред се изпълниха със сълзи. — Аз съм добро момче, Ваш’благродие, но забравям!
Струан клекна и го хвана здраво, но нежно за раменете.
— Не плачи, момче, нека помислим. Не беше ли „наследство“?
Момчето вдигна очи и го погледна, сякаш той бе магьосник.
— Да — „летство“, откъде разбрахте?
— Няма нужда да плачеш. Ти си мъж, а мъжете не плачат.
— Какво значи „летство“?
— Това е подарък, обикновено пари, които бащата дава на сина.
Фред дълго мисли, после каза:
— Защо ме помоли татко да н’казвам на Бърт?
— Не знам.
— К’во, Ваш’благродие?
— Може би защото иска ти да го получиш, а не Бърт.
— Може ли едно „летство“ да бъде на много синове?
— Да.
— Можем ли аз и моят брат да разделим едно „летство“? Ако го получим?
— Да, ако получиш такова.
— О, добре. — Момчето избърса сълзите си. — Брат ми Бърт е най-добрият ми приятел.
— Къде живеехте ти и твоят брат? — попита Струан.
— В къща. С майката на Бърт.
— Къде беше къщата, момче?
— Близо до морето. Близо до корабите.
— Имаше ли мястото име?
— О, да. Казваше се „пристанището“. Ние живеехме в една къща в „пристанището“ — отговори гордо момчето. — Татко каза, че на теб мога да говоря цялата истина.
— Да се връщаме сега, а? Освен ако има още нещо.
— О, да — каза бързо Фред, докато завързваше вързопчето. — Татко каза да го вържа кат’ по-рано. За да се запази в тайна. И да н’казвам. Готов съм, Ваш’благродие.
Струан отново развърза кърпата. Божичко, какво да правя с това съкровище? Да го изхвърля? Не мога да направя това. Да намеря собствениците? Как? Може да са испанци, французи, американци или англичани? И как да обясня произхода на скъпоценностите?
Отиде до огромното, покрито с балдахин легло и го дръпна до стената. Видя, че новият му вечерен тоалет е подреден грижливо. Той клекна до леглото. Имаше желязна каса, циментирана за пода.
Отвори я и постави вързопчето при личните си документи. Зърна библията, която съдържаше другите половинки от монети, и изруга. Затвори отново кутията и придвижи леглото обратно до стената, а после тръгна да излиза от стаята.
— Лим Дин!
Китаецът изникна начаса с безизразни очи и широка усмивка.
— Много бързо баня!
— Баня вече готов, маса! Няма защо!
— Чай!
Лим Дин изчезна. Струан прекоси спалнята към отделението, специално пригодено за баня и тоалетна. Роб се бе изсмял, когато видя плановете. Независимо от това, настоя да построят нововъведението точно както бе планирал.