Тайфунът бе унищожил по-голямата част от търговския флот на Макао и бе потопил десетки хиляди джонки както в горната, така и в долната част на крайбрежието. Но Струан и джонките, приютени в Хонконг, спокойно понесоха игрите на времето. Когато бурята утихна, Струан обиколи острова с кораба си и го картографира. Бе запазил сведенията в ума си и тайно бе почнал да съставя план.
И сега, когато си наш, мога да вървя, помисли той с нарастващо вълнение. Чакаше го Парламентът.
От години Струан знаеше, че единственият начин да защити „Ноубъл хаус“ и новата колония минава през Лондон. Истинското седалище на властта на този свят бе Парламентът. Като член на Парламента, закрилян от силата на огромното състояние, предоставено от „Ноубъл хаус“, той щеше да прави външната политика за Азия и щеше да бъде шеф на Лонгстаф. Така де.
Няколко хиляди лири ще те вкарат в Парламента, каза си той. Повече няма да действаш чрез други. Сега ще можеш да го направиш сам. Да, наистина най-сетне, млади момко! Само няколко години и — благородник. После — в кабинета. И накрая, най-накрая, о, Господи! — ще определям политиката за колониите и Азия и „Ноубъл хаус“ ще пребъде през времето!
Роб го наблюдаваше. Той осъзнаваше, че е забравен, но нямаше нищо против. Обичаше да наблюдава брат си, когато мислите му го отнасяха надалеч. Когато лицето на тай-пана омекна, а очите му загубиха обичайната си хладна зеленина, когато въображението му го носеше на крилата на мечтите, които, той добре разбираше, никога не би могъл да сподели, Роб го почувства много близък. Беше в безопасност.
Струан наруши мълчанието:
— След шест месеца ти ще бъдеш тай-панът.
Стомахът на Роб се преобърна. Паника го обзе.
— Не. Не съм готов.
— Готов си. Само в Парламента мога да защитя нас и Хонконг.
— Да — каза Роб. После добави, като се опитваше да овладее гласа си. — Но бяхме го мислили за след известно време — да речем, година — две. Тук има още много да се направи.
— Ти можеш да го направиш.
— Не.
— Можеш. А и не бива да се съмняваме в Сара, Роб.
Роб погледна към „Рестинг клауд“, техния базов кораб, където временно живееха жена му и децата му. Той знаеше, че Сара е по-амбициозна от него.
— Не го искам още. Има време.
Струан се замисли за времето. Не съжаляваше за годините, прекарани в Ориента, далеч от дома. Далеч от жена му Роналда и децата Кълъм, Йън, Личи и Уинифред. Той би искал да са заедно, но Роналда мразеше Ориента. Бяха се оженили в Шотландия, когато той бе на двадесет, а Роналда на шестнадесет години, и незабавно се бяха отправили към Макао. Първото им дете — момче — бе умряло при раждането, а когато на следващата година се роди синът им Кълъм, той също се оказа болнав. Така че Струан изпрати семейството си в родината. На всеки три — четири години ги навестяваше. Месец — два бяха заедно в Глазгоу. После се завръщаше в Ориента, защото имаше много за довършване и „Ноубъл хаус“ трябваше да се доизгради.
Не съжалявам нито за миг, каза си той. Нито за миг. Мъжът трябва да си премери силите със света и да види дали го бива. Но това ли е целта на живота? И все пак, макар че Роналда е толкова сладка и съм луд по децата си, мисля, че мъжът трябва да следва дълга си. За това ли се раждаме? Какво ли щеше да стане, ако собственикът на земите на клана Струан не бе обсебил всичко, не бе оградил земите — не беше ни изхвърлил — нас, роднините му! Нас, които от поколения бяхме обработвали тези земи. Може би даже щях да съм доволен, че съм шотландски фермер, какъвто беше и баща ми. Но не, той съсипа клана, изпрати ни в бордеите на Глазгоу и взе цялата земя за себе си, за да стане граф Струан. И тъй като почти умирахме от глад, аз отидох в морето и „джос“ ни спаси. Сега семейството ни се оправи. Всички до един. Защото избрах морето. И защото „Ноубъл хаус“ трябваше да съществува.
Много бързо Струан бе научил, че парите са сила. И той щеше да употреби силата си да разори графа на Струан и да откупи част от земите на клана. Не съжаляваше за нищо в живота си. Бе открил Китай и Китай му даде онова, което родината никога не успя. Не само богатство — богатството като самоцел е непристойно. Но друго бе богатство и цел за осъществяване, на която то да помага. Той имаше дълг към Китай.