Той се засмя, прегърна я отново и си нахлупи цилиндъра.
— Ще те чакам в голямата лодка, Роб.
— Защо не покажеш пътя на мистър Куанс, Карин? — предложи Роб.
— О, да — отговори тя и затанцува към вратата. Куанс я последва, надут като паун.
— Добре ли се чувстваш, Сара? — попита тревожно Роб.
— Не — отговори тя студено. — Но това няма значение. По-добре върви. Ще закъснееш.
— Ще остана, ако е от полза — каза й раздразнено той.
— Единственото нещо, което ще помогне, ще бъде раждането на детето и пристигането на кораб, който ще ме откара у дома — Сара махна нервно от очите си тънко кичурче коса, — далеч от този проклет остров!
— Не ставай смешна! — избухна той. Беше решил да не се кара с нея, но не издържа. — Това няма нищо общо с Хонконг!
— Още откакто дойдохме, имахме само неприятности. Ти се промени, Дърк се промени, Кълъм, аз. Какво става, за бога? Нали бяхме решили да си заминем окончателно?! Банкрутирахме, всички бяхме изплашени до смърт и се карахме ужасно. Бедната Роналда и семейството на Дърк загинаха. После среброто ни спаси. Но, о, не — Дърк те притиска в ъгъла и ти си твърде слаб, за да се измъкнеш и ето — заклеваш му се да останеш. Кълъм мрази Дърк и Дърк мрази Кълъм, а ти си застанал глупаво помежду им и те е страх да вземеш това, което по право ти принадлежи, да си заминем и да му се насладим у дома. Никога преди това не е имало случай да закъснея с раждането, а ето че сега закъснях. Никога не съм се чувствала така зле, а сега се чувствам отвратително. Ако се интересуваш от точната дата, когато започнаха нашите беди, ще ти я кажа — 26 януари 1841 година!
— Що за глупост! — извика той, побеснял, че тя произнесе на глас това, което от дълго време зрееше в съзнанието му. Съзнаваше, че по същия начин бе проклинал тази дата в безсънните си нощи. — Суеверна глупост! — добави той по-скоро да убеди себе си, отколкото нея. — Миналата година избухна чумната епидемия. Произшествието на брега беше също през миналата година. Получихме известието едва след пристигането си в Хонконг. Освен това съвсем не съм глупак! Трябват ни пари, много пари, а една година е твърде малко време. Аз мисля за теб, за децата, за техните деца. Трябва да остана! Всичко е вече уредено.
— Ангажира ли места за нас в обратния рейс?
— Не.
— Тогава ще съм доволна, ако го сториш незабавно. Няма да променя решението си, ако това те интересува.
— Не, Сара. — Гласът на Роб бе леден. — Не вярвам да промениш решението си. Чаках да се убедя какво ще е настроението ти. Имаме на разположение много кораби, както знаеш.
— След един месец ще бъда съвсем добре и…
— Няма да бъдеш и ще е много рисковано да тръгнеш толкова рано. Ти и детето!
— Тогава може би ще ни придружиш до дома.
— Не мога!
— Разбира се, че не можеш. Имаш по-важни дела. — Гласът на Сара трепна. — Може би вече те чака някоя друга китайска курва!
— О, млъкни, за бога! Хиляди пъти съм ти казвал…
— Дърк вече си домъкна една. Защо да се различаваш от него!
— Така ли?
— А не е ли вярно?
Те се гледаха един друг с омраза.
— По-добре тръгвай — каза тя и му обърна гръб. Вратата се отвори и в стаята влетя Карин с танцова стъпка. Скочи в ръцете на баща си, после изтича до Сара и я прегърна.
— Татко ще уреди кораба, с който ще си заминем обратно, скъпа — каза Сара, почувствала, че детето в утробата й рита с всичка сила.
Най-после наближаваше времето да ражда. Обзе я неудържим страх.
— Тази година ще празнуваме Коледа у дома. Ще бъде чудесно, нали? Ще има сняг и коледни песни, и чудесни подаръци. Ще дойде Дядо Коледа.
— О, чудесно! Аз много обичам Дядо Коледа! Какво е това сняг?
— Всичко е бяло — дърветата и къщите. Това е дъжд, който се превръща в лед. Много е красиво, а магазините са пълни с играчки и с чудесни неща. — Гласът на Сара потрепера и Роб усети как мъката й го преряза. — Ще бъде толкова хубаво отново да заживеем в голям град. Не… не дивотия като тази.
— Аз тръгвам — каза Роб, изяждан от мъка. Целуна леко Сара, а тя едва забележимо извърна от него лице, което отново го ядоса. Прегърна Карин и излезе.
Мери Синклер оправи за последен път фризурата си и забоде в косата си мъничка коронка от диви цветя, която й бе изпратил Глесинг.
Роклята й от катраненочерен копринен шантунг, бухнала и падаща свободно, покриваше множество фусти, които шумоляха при всяка нейна стъпка. Беше скроена по модата и разкриваше голи, гладки рамене и заоблени гърди.