Разбираше, че макар да отидеше в родината, да станеше член на Парламента и министър на кабинета, да разореше графа и да закрепеше здраво Хонконг — този бисер в короната на Британия, — той щеше да се върне. Защото истинската му цел — тайна за всички останали, почти тайна и за самия него през по-голямата част от времето — щеше да отнеме години, докато се осъществи.
„Времето никога не стига.“ Той погледна към извисяващата се планина. Ще я наречем Върха, помисли си той отнесено и отново усети същото внезапно чувство, че островът го мрази и иска той да умре. Той почти можеше да усети омразата да се сгъстява около него и се запита, объркан и смутен, защо?
— След шест месеца ти ще управляваш „Ноубъл хаус“ — повтори той, този път категорично.
— Не мога. Няма да мога сам.
— Един тай-пан винаги е сам. Това му е и хубавото, и лошото. — Над рамото на Роб той видя, че боцманът приближава. — Кажете, мистър Макей?
— Моля за извинение, сър. Да почваме ли? — Макей беше нисък, набит мъж, с коса, оплетена на тънка миша плитчица.
— Да. И двойна дажба на всички помощници. Наредете нещата, както се уговорихме.
— Веднага, веднага, сър. — Макей бързо се отдалечи. Струан отново се обърна към Роб и Роб усещаше само, че необикновените зелени очи като че ли изливат светлина върху него.
— Към края на годината ще пратя Кълъм. Тогава ще е завършил университета. Йън и Личи ще постъпят във флота, а после и те ще дойдат. Дотогава твоето момче Роди ще е достатъчно израсло. Слава богу, имаме достатъчно синове да ни заместят. Избери си един от тях, който ще те смени. Тай-панът винаги трябва да избира кой ще го наследи и кога. — После решително обърна гръб на континентален Китай и отсече: — Шест месеца!
Роб го наблюдаваше, докато се отдалечи, с внезапна омраза — към него, към себе си, към острова. Знаеше, че ще се провали като тай-пан.
— Ще пийнете ли с нас, господа? — беше се обърнал Струан към група търговци. — Един тост за нашия нов дом? Има бренди, ром, бира, бяло сухо испанско вино, уиски и шампанско. — Той посочи към голямата си лодка, откъдето хората му разтоварваха бъчонки и подреждаха маси. Други залитаха под огромни количества студено печено месо: пилета и свински бутове, двадесет прасенца сукалчета и половин теле, а също и множество хлябове, студени пайове с осолено свинско, купи със студено зеле, приготвено с тлъсти резени шунка, и гроздове банани от Кантон, и пайове с консервирани плодове, и чаши от фино стъкло, оловни халби и дори качета с лед — за бутилките шампанско, които гемии и клипери бяха докарали от север.
— Всеки, който е гладен, ще намери нещо по вкуса си.
Разнесоха се възгласи на одобрение и търговците започнаха да се разполагат около масите. Когато всеки имаше чаша или халба в ръка, Струан вдигна своята:
— Тост, господа!
— Ще пия с вас, но не за тая скапана скала. Ще пия за вашата гибел — каза Брок, като вдигна халба с ейл. — Пък после, като размисля, може да пийна и за мизерната ви скала. И даже ще я кръстя Прищявката на Струан.
— Да, островът действително е малък — отговори Струан.
— Но е достатъчно голям за Струан, хората му и за останалите търговци в Китай. Но дали е достатъчно голям за Струан и Брок едновременно — това вече е друг въпрос.
— Ще ти кажа нещо умно, Дърк, стари друже: целият Китай да върви по дяволите! — Брок пресуши халбата си и я прати към вътрешността на острова. После надменно се отправи към своята лодка. Неколцина от търговците го последваха.
— Честна дума, отвратителни обноски — каза Куанс. После извика сред разразилия се смях: — Хайде, тай-пан, тостът! Мистър Куанс чувства безсмъртна жажда! Нека направим историята!
— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио Синклер. — Няма ли да е по-добре преди тоста да изразим благодарността си на Господа за милостите, с които ни обсипа днес?
— Разбира се, млади момко. Глупаво е от моя страна да забравя. Ще прочетеш ли молитвата?
— Преподобният Маус е тук, сър.
Струан се поколеба, хванат натясно. Погледът му изучаваше младия мъж, като одобряваше тънкия хумор, който се таеше в куршуменосивите му очи. После каза високо:
— Къде сте, отче Маус? Да се помолим.
Маус се извисяваше над търговците. Той колебливо се раздвижи до масата, постави на нея празната си чаша, като си даваше вид, че винаги е била празна. Мъжете свалиха шапки и зачакаха гологлави на студения вятър.