Двадесет и трета глава
— Айейа, маса! — поздрави Лим Дин, като отвори със замах вратата.
— Айейа, Лим Дин — каза Струан и погледна барометъра. Хубаво време — 29,8 инча. Отлично!
Той тръгна по коридора, но Лим Дин му препречи пътя и му посочи важно към гостната.
— Миси казва тука. Може?
— Може — изръмжа Струан.
Китаецът му подаде бренди, което бе налял, заведе го с поклон до кожения стол с висока облегалка и бързо излезе от стаята. Струан вирна крака на дивана. Столът миришеше остро на старина и уют и този мирис се смесваше приятно с парфюма на Шиваун, който сякаш се носеше около него.
Часовникът върху камината показваше дванайсет часа без двайсет минути.
Струан започна да си тананика моряшка песничка. Чу вратата да се отваря и шума на приближаваща коприна. Докато чакаше Мей-мей да се появи на вратата, отново я сравни с Шиваун. Цяла вечер ги сравняваше, като се опитваше да бъде безпристрастен. Шиваун бе красива играчка наистина, енергична и жизнена. Жена, която с удоволствие би укротил. И като съпруга тя би била великолепна домакиня — уверена, умна, способна да отвори много врати. С Мей-мей би имал много неприятности в Англия. Не като любовница, а ако се ожени за нея. „Може — каза си той, — но и така да е, ще се оженя за нея. С «Ноубъл хаус» зад гърба и с благоволението на Русия в джоба мога да рискувам да плюя на конвенциите, да счупя почти непреодолимата преграда между Запада и Ориента. Мей-мей ще докаже без съмнение пред хората, които наистина заслужават, че е достойна за уважение. Самата тя ще ускори деня на равенството. И това ще стане още докато съм жив. Да — въодушеви се той, — Мей-мей е чудесен риск. Заедно ще можем да осъществим замисъла. Завинаги. С малко повече късмет цял Лондон ще е в краката й.“
В миг радостта му се стопи.
На вратата застана Мей-мей и се завъртя със сияйна усмивка на уста. Европейската й рокля бе ярка и многоцветна, украсена с бисери, полата — огромна и бухнала.
Косата й висеше навита на къдрици върху голите рамена и на главата й имаше шапка с пера. Изглеждаше ужасно. Кошмар!
— По дяволите!
Настана ужасна тишина, докато се гледаха в очите.
— Много… много е… хубава — каза той неубедително, смазан от болката в очите на Мей-мей.
Цялото й лице бе смъртнобледо — освен двете яркочервени петна на скулите. Знаеше, че е загубила много в очите на Струан. Залитна и за малко не загуби съзнание. После заскимтя и побягна.
Струан се затича след нея. Втурна се по коридора към стаите й, но вратата на спалнята бе залостена.
— Мей-мей, момиче, отвори вратата.
Не последва отговор и той усети, че зад него застанаха Лим Дин и А Сам. Когато се завъртя, те изчезнаха ужасени.
— Мей-мей, отвори вратата!
Отново никакъв отговор. Не можеше да си прости, че не успя да прикрие чувствата си и че се оказа неподготвен. Естествено трябваше да предполага, че Мей-мей ще поиска да отиде на бала и естествено беше да си поръча бална рокля. Всичките й въпроси трябваше да го предупредят отрано и… О, господи!
— Отвори вратата!
Отново нямаше отговор. Той ритна с все сила вратата. Тя зейна и увисна на счупените панти.
Мей-мей стоеше до леглото, свела глава към пода.
— Не трябваше да залостваш вратата, момиче. Ти, ъ-ъ, роклята и ти ме изненадахте в първия момент. — Той знаеше, че трябва да върне самочувствието й, иначе тя щеше да умре. Да умре, и то от собствената си ръка.
— Хайде — каза й той, — отиваме на бала!
Когато тя направи опит да коленичи пред него, за да му се поклони и да го помоли за прошка, роклята й се омота в краката й и тя се спъна. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Шапката с пера се смъкна от главата й.
Струан се притече да я вдигне от земята.
— Хайде, Мей-мей, не прави това!
Но тя не искаше да стане. Зарови лице още по-дълбоко в килима и започна да го дращи с нокти.
Той я вдигна несръчно и я прегърна. Тя не искаше да го погледне. Стисна я здраво за ръката.
— Хайде!
— Какво? — попита тя вяло.
— Отиваме на бала! — Знаеше, че това щеше да е катастрофално за него и за нея. Знаеше, че ще загуби много в очите на обществото, а тя щеше да стане за смях. Но, от друга страна, трябваше да направи нещо или духът й щеше да умре.
— Хайде! — повтори той с твърд глас, но тя продължаваше да гледа в земята и да трепери.