Но макар и да бе само ранен следобед, виждаха се много малко работещи кулита. Денят бе горещ и много влажен. Бе се появил приятен източен вятър, който леко погали долината.
Той влезе в голямото фоайе, ризата — залепнала на гърба му от горещината. Един потен португалски чиновник вдигна стреснато глава.
— Мадре де Диос, мистър Струан! Добър ден, сеньор. Не ви очаквахме.
— Къде е мистър Роб?
— Горе, сеньор, но…
Но Струан вече тичаше нагоре по стълбите. Първата площадка се разклоняваше на север, изток и запад в коридори, които водеха към вътрешността на сградата. Много прозорци бяха обърнати към морето и към сушата. Флотилията лежеше мълчаливо на котва, а лорчата му бе първият кораб, завърнал се от Кантон.
Той сви на изток и прекоси полузавършената трапезария, стъпките му чаткаха остро по каменния под. Почука на вратата и я отвори.
Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.
— Здравей, Сара.
— Здравей, Дърк.
— Как е Карин?
— Умря.
Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.
— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.
Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.
— Кога се случи това?
— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.
Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.
— Как е бебето?
— Все още е живо. Локлин е все още жив.
Струан изтри капчица пот от лицето си.
— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.
— Видях катера ти, когато акостира.
— Къде е Роб? — попита Струан.
Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.
Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.
Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.
— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.
Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.
Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.
Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.
Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.
— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“
— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.
— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?
Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.
„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“
Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?
Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.