Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.
Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.
Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.
Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.
Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.
После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.
— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?
Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.
Тя вдигна очи и му се усмихна.
— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?
— Липсваше ми фантастично, айейа.
— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?
— Тревоги, Мей-мей. Мислех, че съм те загубил. Къде са децата?
— В Макао. Изпратих в къща на Чен Шенг да се грижи голяма сестра. Кога започна болест треска, помислих, че ужасно умно. Изпратих ги с Ма-рий Син-клер. За какво ти мислиш, че загубил?
— Нищо. Кога заминаха децата?
— Преди седмица. Ма-рий ще гледа да са здрави. Тя завръща утре.
— Къде са А Сам и Лим Дин?
— Изпратих за храна. Кога виждаме твоя лорча, мисля, айейа, къща страхотно мръсна и без храна. Накарах бързо да почистят къща и изпратих да купят храна, голяма работа! — Тя тръсна глава. — Тези мръсни некадърни мръсници нуждаят от бой. Аз ужасно радвам, че се върна, тай-пан, о, да, наистина. Домакинство поскъпва и аз нямам пари, ти трябва да дадеш още, защо ние грижим за Лим Дин цял клан и А Сам. Ха, не защо аз интересувам от техни преки семейства, това всъщност голяма изнуда, голяма работа, но цели кланове! Хиляда пъти не, по дяволи! Ние богати, да, но не така богати и ние трябва да пазим наше богатство или ще останем без пукната пара! — Тя се намръщи, докато го гледаше. — За какво тревога?
— Умря Роб. И малката Карин.
Очите й се разшириха и щастието я напусна.
— Знаех за малко момиченце. Но не за брат Роб. Чувам, че има треска — преди три-четири дни. Но не, че умрял. Кога става това?
— Преди няколко часа.
— Това ужасен джос. По-добре да напускаме тази проклета долина.
— Не е проклета, момиче. Но наистина тук има треска.
— Да. Но прости, че отново споменавам, не забравяй, че живеем на клепач на дракон.
Тя извърна очи нагоре и занарежда куп кантонски и мандарински жалби. Когато свърши, каза:
— Не забравяй, че наш фенг шуй тук ужасно страшно лош.
Струан трябваше веднъж завинаги да реши проблема, който го измъчваше от седмици. Ако напусне долината, всички ще я напуснат. Ако остане, Мей-мей може да заболее и да умре, а той никога не би рискувал това. Ако той остане, а тя замине за Макао, може да умрат други, които не бива да умират. Как да спаси хората от треската и същевременно да запази Куинс таун и Хонконг?
— Тай-пан, ние чуваме, че имали много неприятности в Кантон?
Той й разказа какво се бе случило.
— Фантастично луди. За какво плячкосват, айейа?
— Да, за какво им е?
— Но ужасно умно за всички да не горят Селце, докато не свършила търговия. Много умно. Какво ще стане сега? Ще тръгнете срещу Пекин?
— Първо ще се разправим с Кантон. После с Пекин.
— Защо Кантон, тай-пан? Това бил император, не те. Те само изпълняват заповеди.
— Да, но трябваше да ни предупредят за опасността. Ще платят откуп от шест милиона, и то бързо, иначе ще останат без град, по дяволите. Първо Кантон и после на север.
Мей-мей се намръщи още повече. Знаеше, че ще трябва да предупреди дядо си Джин-куа. Защото Ко-хонгът трябваше да намери парите за откупа и ако Джин-куа не бъде предупреден, той ще се разори. Преди никога не бе изпращала информация на дядо си и никога не бе използвала положението си и сведенията си за тайни цели. Но този път знаеше, че трябва. И силно се развълнува при мисълта, че ще участва в интрига. „Когато няма интрига и тайни — мислеше си тя, — животът е лишен от много радости. Чудно обаче защо е грабела тълпата, когато не е имало нужда от това. Глупаво.“