Струан си доля чай и погледна Кълъм с ново уважение.
— Много добре.
— Е, мислех, че тя ти е почти под опека.
— Аха.
— Единственото, което не съм ти казал, е, че преди няколко дена се състоя следствието по инцидента с ерцхерцога. Съдебните заседатели установиха, че се отнася само до нещастен случай.
— Мислиш ли, че е така?
— Разбира се. Ти не мислиш ли така?
— Посети ли Сергеев?
— Най-малко веднъж дневно. Той, разбира се, присъства на следствието и… и каза много хубави неща за теб. Че си му помогнал, че си му спасил живота — от този род. Сергеев не предяви обвинение към никого и каза, че е изпратил сведение на царя в този смисъл. Открито заяви, че счита, че дължи живота си на теб. Скинър пусна специален брой на „Ориентал експрес“, отразяващ следствието. Запазил съм ти го. — Кълъм му подаде вестника. — Не бих се изненадал, ако получиш лична благодарност от царя.
— Как е Сергеев?
— Вече може да ходи, но тазът му е трудно подвижен. Мисля, че има силни болки, макар никога да не говори за това. Казва, че никога вече няма да може да язди.
— Но е добре?
— Дотолкова, доколкото може да е добре човек, чийто живот е ездата.
Струан отиде до шкафа и наля две чаши шери. Момчето се е променило, помисли той. Да, много се е променило. Гордея се със сина си.
Кълъм прие чашата и се загледа в нея.
— Наздраве, Кълъм. Справил си се много добре.
— Наздраве, татко. — Кълъм нарочно избра тази дума.
— Благодаря.
— Няма за какво да ми благодариш. Искам да стана тай-пан на „Ноубъл хаус“. Много искам. Но не искам да получа наследството след смъртта ти.
— Никога не съм мислил, че искаш — тросна се Струан.
— Да, но аз съм го мислил. И знам, че тази идея наистина не ми харесва.
Струан се запита как може синът му да изрече такова нещо толкова спокойно.
— Много си се променил през тези няколко седмици.
— Вероятно опознавам себе си. Може би най-вече заради Тес и заради това, че седем дни бях сам. Открих, че още не съм готов да стана сам.
— Горт споделя ли твоето виждане за посмъртното наследство?
— Не мога да отговоря от името на Горт, тай-пан. Само от свое. Знам, че в повечето случаи си прав, че обичам Тес и че ти вървиш срещу всичко, в което вярвам, за да ми помогнеш.
Струан отново си спомни думите на Сара.
Замислено отпи от питието си.
Роджър Блоър бе превалил двадесетте. Лицето му бе толкова строго, колкото и очите му. Дрехите му бяха скъпи, но окъсани, нисък, сух, без излишни тлъстини. Косата му бе тъмноруса, а сините му очи — много уморени.
— Седнете, моля, мистър Блоър — каза Струан. — Каква е тази мистерия? Защо трябва да ме видите насаме?
Блоър остана прав.
— Вие ли сте Дърк Логлин Струан, сър?
Струан бе изненадан. Малцина знаеха бащиното му име.
— Аха. А кой пък сте вие? — Нито лицето, нито името на мъжа означаваха нещо за Струан. Но изговорът му бе на образован човек — в Итън, Хароу или Чартър хаус.
— Може ли да видя лявото ви стъпало, сър? — запита учтиво младежът.
— Да му се не види! Дръзко пале! Кажете какво има или си вървете!
— Напълно сте прав да се сърдите, сър. Вероятността вие да не сте тай-панът е петдесет към едно. Даже сто към едно. Но трябва да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте.
— Защо?
— Защото нося сведения за Дърк Логлин Струан, тай-пана на „Ноубъл хаус“, чието ляво ходило е наполовина отнесено от изстрел — сведения с огромна важност.
— От кого?
— От баща ми.
— Не знам нито вашето име, нито това на баща ви, а аз имам добра памет за имена, пусто да остане!
— Аз не се казвам Роджър Блоър, сър. Това е просто псевдоним — за безопасност. Баща ми е в Парламента. Почти съм сигурен, че вие сте тай-панът. Но преди да ви дам сведенията, трябва да съм абсолютно сигурен.
Струан измъкна кинжала от десния си ботуш и повдигна левия си крак.
— Изтеглете ботуша — каза той застрашително. — И ако сведенията не са от изключителна важност, ще изрежа инициалите си на челото ви.
— В такъв случай, предполагам, поставям живота си на карта. Живот срещу живот.