— Защо?
— Защото е ирландец. Кънингтън е бил в челния отряд при създаването на основната част на ирландското законодателство през изминалите петнадесет години и е пряко отговорен — всички ирландци го чувстват — за катастрофалната ни политика в Ирландия. Това е ключът към Уолън, ако можем да намерим начин да го използваме. — Скинър задъвка изцапания с мастило нокът на палеца си.
Лим Дин и още един слуга се върнаха с чинии студени меса, пикантни наденички, захаросани плодове, студени пайове, студени плодови сладкиши и огромни халби бира, както и шампанско в кофичка с лед. Скинър лакомо се усмихна.
— Както подобава на собственик на фабрики!
— Както подобава на издател на вестник! Вземете си каквото ви харесва.
Мозъкът на Струан трескаво работеше. Как да спечели Уолън? Ще паднат ли Вигите? Трябва ли сега да прехвърли поддръжката си към консерваторите? Да престана да подкрепям хора като Крос? Досега до Англия трябва да е стигнала вестта, че „Ноубъл хаус“ все още си е „Ноубъл хаус“ и е по-силна от всякога. Трябва ли да заложа на сър Робърт Пийл?
— Когато публикувате това сведение, всички ще бъдат обхванати от паника — каза той.
— Наистина, мистър Струан. Ако не бях изцяло против изоставянето на Хонконг, то трябва да мисля за бъдещето на вестника си. — Скинър натика още храна в устата си и заговори, дъвчейки. — Но има начин и начин да се представят новините. Това е, което прави работата на журналиста толкова вълнуваща. — Той се разсмя и част от храната потече по брадичката му. — О, да — трябва да мисля за бъдещето на моя вестник.
Той отдаде цялото си внимание на храната, като се тъпчеше чудовищно.
Струан едва похапваше, потънал в мисли. Накрая, когато дори гладът на Скинър бе заситен, той се изправи и му благодари за сведенията и за съвета.
— Ще ви уведомя специално, преди да публикувам информацията — каза Скинър, издут от ядене. — Ще бъде след няколко дни, но ми трябва време да направя план. Благодаря ви, тай-пан. — Скинър си тръгна.
Струан слезе долу. Мей-мей още се мяташе в съня си. Бяха приготвили койка за него в стаята й и той се отпусна в полудрямка.
Призори Мей-мей започна да я тресе. Мразът бе проникнал във вените й, в главата й и в утробата й. Беше петнадесетият ден.
Тридесет и трета глава
Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й — страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.
Треската изчезна така внезапно, както беше започнала. Мей-мей се обля в пот, която пропи дрехите й и чаршафите. Устните й леко се разтвориха и тя силно изстена от облекчение. Очите й се отвориха и постепенно погледът й се фокусира.
— Толкова ми е добре и толкова съм уморена — слабо каза тя.
Струан помогна на А Сам да смени подгизналите възглавници, чаршафи и дрехи.
После Мей-мей потъна в сън — мъртвешки, неподвижен сън. Струан бе седнал на един стол до нея да я пази.
Тя се събуди след шест часа, спокойна, но подпухнала.
— Здравей, тай-пан. Това треската на Хепи вели ли беше?
— Да. Но твоят лекар ще намери лекарство да я излекува. След ден-два.
— Добре. Много добре. Не се безпокой, няма нищо.
— Защо се усмихваш, любима?
— А — каза тя, доволно затвори очи и се намести по-дълбоко сред чистите чаршафи и възглавници. — Как другояче може да победиш джос? Ако се усмихваш, когато губиш, тогава печелиш в живота.
— Ще се оправиш — каза той. — Наистина. Не се тревожи.
— Не се тревожа за себе си. Само за теб.
— Какво искаш да кажеш? — Струан бе изтощен от будуването.
Болеше го, че тя изглежда по-слаба от преди, като собствения си призрак. Очите й бяха оградени от дълбоки сенки. Бе се състарила.