— Църковни среди?
— Не, сеньор. Помолиха ме да ви, че бихте могъл, ако желаете, да предадете тези документи. Разбирам, че определени печати доказват тяхната валидност. — Бегла усмивка прекоси лицето му. — Куфарчето също е запечатано.
Струан разпозна печата на канцеларията на генерал-губернатора.
— Защо трябва да ми бъдат разкривани дипломатически тайни? Има си дипломатически канали, мистър Мънси е на миля от тук, а негово Превъзходителство е на Хонконг. И двамата отлично познават протокола.
— Аз не ви давам нищо. Просто правя това, което бях помолен. Не забравяйте, сеньор, че макар да не одобрявам възгледите ви, вие сте сила в Корт Сейнт Джеймс и търговските ви връзки обхващат света. Живеем в рисковани времена, а Португалия и Британия са стари съюзници. Британия е била добър приятел на Португалия и е разумно приятелите да си помагат, нали?
— Вероятно е така. — Струан пое предложеното му куфарче.
— Ще ви уведомя веднага щом се върне куриерът от Ло Тинг — каза Фолариан Гуинепа. — В който и час да е. Бихте ли искали отец Себастиан да прегледа дамата?
— Не знам — отвърна Струан, като ставаше. — Може би. Бих искал да помисля за това, Ваше Преосвещенство.
— Както желаете, сеньор. — Епископът се поколеба. — Вървете с Бога.
— И вие също, Ваше Преосвещенство.
— Здравей, тай-пан — каза Кълъм. Главата му бучеше, езикът му бе като изсъхнал парцал.
— Здравей, сине. — Струан остави още неотваряното куфарче, което го изгаряше по целия път към къщи. Отиде до шкафа и си наля чисто бренди.
— Храна, господар Кълъм? — попита бодро Ло Чъм. — Прасе? Картоф? Грог? Айейа?
Кълъм слабо поклати глава и Струан освободи Ло Чъм.
— Пийни — каза той, като подаде брендито на Кълъм.
— Не мога — отвърна Кълъм. Повдигна му се.
— Изпий го.
Кълъм го глътна. Задави се и бързо отпи от чая, който бе оставен до него. Отпусна се на леглото. Слепоочията му пулсираха.
— Би ли искал да поговорим? Да ми кажеш какво се е случило?
Лицето на Кълъм бе бледо, а бялото на очите му — мръсно розово.
— Не мога да си спомня нищо. Божичко, чувствам се ужасно.
— Започни от началото.
— Играх карти с Горт и няколко приятели — каза Кълъм с усилие.
— Помня, че спечелих около сто гвинеи. Пийвахме си. Но помня, че сложих спечеленото в джоба си. После… останалото ми се губи.
— Спомняш ли си къде отиде?
— Не. Не точно. — Той жадно отпи още чай и попи лицето си с ръце, опитвайки се да премахне болката. — О, Господи, чувствам се, като че ще умра!
— Помниш ли в кой бардак отиде?
— Не. Не точно. — Кълъм поклати глава.
— Има ли такъв, в който ходиш постоянно?
— Не, о, не. Господи!
— Няма защо да се силиш, момче. Бил си в някакъв — това е ясно. Бил си упоен — и това е ясно. Ясно е и че са те обрали.
— Бил съм упоен?
— Това е най-старият номер в света. Ето защо съм ти казвал никога да не ходиш в дом, който не ти е препоръчан от приятел, на когото можеш да имаш доверие. Това първият ти път ли е в Макао?
— Да, да. Мили боже, нима съм бил упоен?
— Използвай главата си. Мисли, момко! Помниш ли къщата?
— Не, нищо. Всичко ми се губи.
— Кой ти избра дома?
Кълъм седна в леглото.
— Пихме и тръгнахме. Аз бях, е… доста пиян. После всички започнаха да говорят за… за момичета. И за публични домове. И, е… — Той погледна Струан със срам и болка. — Аз бях… е, пил и почувствах… някакъв огън и поисках момиче. Просто реших, че трябва… трябва да отида в публичен дом.
— В това няма нищо лошо, сине. Кой ти даде адреса?
— Мисля, че… не знам. Но мисля, че всеки ми даде някакъв. Те ми написаха адреси, казаха ми адреси, не мога да си спомня. Помня как си тръгнах от Клуба. Навън чакаше носилка и аз се качих. Чакай — сега си спомних! Казах му да върви във „Ф и Д“.
— Там никога няма да те оберат, момко. Или да ти сложат нещо в питието. Или да те върнат такъв. Не биха си заложили репутацията.
— Не, сигурен съм. Това казах на човека. Да, абсолютно съм сигурен.
— По кой път минахте? За Чайна таун?
— Не знам. Мислех, че си спомням, но не знам.
— Ти каза, че си чувствал „огън“. Какъв вид огън?