— Добро утро, маса. — Той му подаде приборите за бръснене. — Искате ли?
— Къде е Горт, Хорацио?
— Секундантите му го търсят.
Струан се молеше Горт да се въргаля в публичния дом, пиян като свиня. „О, Боже, нека утре да се бием.“
Той започна да се бръсне. Тълпата наблюдаваше мълчаливо и мнозина се прекръстиха, изумени от невъзмутимостта на тай-пана.
Когато се обръсна, той се почувства по-добре. Погледна към небето. По него се носеха перести облачета и морето бе спокойно като езеро. Той се обърна към Кудахи, когото бе довел от „Чайна клауд“.
— Охранявайте ме!
— Да, сър.
Струан се изтегна на люка и заспа веднага.
— Бога ми, той не е човек! — промълви Роуч.
— Да, той е самият дявол — отвърна Вивиън.
— Удвои залога, щом си толкова сигурен!
— Не. Само ако Горт пристигне пиян.
— Да кажем, че той убие Горт — какво ще кажеш за Тайлър?
— Мисля, че ще се бият до смърт.
— А какво ще направи Кълъм? Ако Горт бъде победителят днес?
— Нищо. Какво може да направи. Освен да го намрази може би. Бедното момче, много ми харесва. Той мрази тай-пана — може би ще благославя Горт, а? Той става тай-пан — това е справедливо. Къде, по дяволите, е Горт?
Слънцето неумолимо се издигна в небето. Португалски войник дотича от съседна улица и възбудено каза нещо на офицера, който незабавно тръгна към хората си и забърза към плажа. Хора от тълпата го последваха.
Струан се събуди за страшната действителност. Изпитваше крещяща нужда от сън. Едва се изправи на натежалите си като олово крака. Хорацио го наблюдаваше със странен поглед.
Жестоко обезобразено, тялото на Горт лежеше сред мръсотията на една улица, близо до кейовете на Чайнатаун, и около него бяха телата на трима китайци. Друг китаец, по-скоро мъртъв, отколкото жив, с половината от счупено копие в корема, лежеше и пъшкаше в краката на патрула от португалските войници. Търговци и португалци се тълпяха да видят всичко това по-отблизо. Тези, които можаха да зърнат Горт, се отдръпнаха ужасени.
— Патрулът каза, че чул крясъци и шум от биещи се — каза португалският офицер на Струан и другите, които бяха наблизо. — Когато пристигнали тук, видели сеньор Брок на земята, както го виждате сега. Трима или четирима китайци го претърсвали. Когато дяволските убийци видели нашите хора, бързо изчезнали. — Той посочи към тихо кварталче от бордеи, криволичещи сокаци и улички. — Войниците ги търсили, но… — Той сви рамене.
Струан знаеше, че убийците го бяха спасили.
— Ще предложа награда за тези, които са избягали — каза Струан. — Сто таела за мъртъв, петстотин за жив.
— Спестете парите си за „мъртъв“, сеньор. Китайците само ще осигурят три трупа — първите, които могат да намерят. Колкото до наградата за „жив“ — офицерът посочи с пръст към задържания, — стига този деградирал негодник да ни каже кои са другите трима, парите ви ще бъдат спасени. От друга страна, аз мисля, че китайските власти биха били — как да се изразя — по-усърдни при разпита.
Той каза нещо строго на португалски и войниците положиха мъжа на една счупена врата и го отнесоха.
Офицерът почисти кално петно от униформата си.
— Нелепа и ненужна смърт. Сеньор Брок би направил по-добре да не идва в този район. Изглежда, че никоя страна не получи удовлетворение.
— Късметлия си, тай-пан — процеди през зъби един от приятелите на Горт. — Просто си късметлия.
— Да. Доволен съм, че кръвта му не е върху моите ръце.
Струан обърна гръб на трупа и бавно се отдалечи.
Той излезе от уличката и се изкачи по хълма до старото укрепление. Щом се озова на върха, заобиколен от море и небе, седна на една пейка и благодари на Вселената за благословията на деня и благословията на нощта.
Той бе забравил минувачите, войниците пред входа на укреплението, звъна на църковните камбани. Птичите песни и нежния ветрец. Оздравяващото слънце. Времето.
По-късно се опита да реши какво да прави, но съзнанието му отказа да работи.
— Съвземи се! — каза той на глас.
Слезе от хълма и се отправи към резиденцията на епископа, но епископът бе излязъл. Отиде в катедралата и попита за него. Един монах му каза да почака в църковната градина.
Струан седна на една сенчеста скамейка и се заслуша в бълбукането на фонтаните. Цветята му изглеждаха по-блестящи от всякога ароматът им — по-силен. Биенето на сърцето му и силата на крайниците му и дори постоянната болка в глезена му — всичко това не бе сън, а реалност.