— О, Боже, благодаря за живота!
Епископът го наблюдаваше от близката пътека.
— О, здравейте, Ваше Светейшество — каза Струан, учудващо освежен. — Дойдох да ви благодаря.
Епископът сви тънките си устни.
— Какво наблюдавахте, сеньор?
— Не зная — отговори Струан. — Просто наблюдавах градината. Наслаждавах й се. Наслаждавах се на живота. Не зная точно.
— Вярвам, че бяхте много близо до Бога, сеньор. Вие може и да не мислите така, но аз зная, че бяхте много близо до Него.
Струан поклати отрицателно глава.
— Не, Ваше Светейшество. Само се чувствах щастлив в този чудесен ден, в тази прекрасна градина. Това е всичко.
Но изражението на Фолариан Гуинепа не се промени. Тънките му пръсти докоснаха кръста.
— Аз ви наблюдавах дълго време. Можах да почувствам, че бяхте много близо до Бога. Вие! Сигурно това не е вярно. — Той въздъхна.
— Всъщност как ние, бедните грешници, можем да знаем божиите пътища? Завиждам ви, сеньор. Вие искахте да ме видите?
— Да, Ваше Светейшество. Тази синкона излекува треската.
— Deo gratias! Но това е великолепно! Колко чудесни са пътищата божии!
— Аз ще наема незабавно кораб за Перу със заповед да натовари синкона — каза Струан. — С ваше позволение бих искал да изпратя отец Себастиан да разбере как събират кората от синкона, откъде идва тя, как лекуват маларията, всичко. Наравно ще ползваме стоката и познанията, след като корабът се завърне. Бих искал той под ваше ръководство да напише веднага медицинска статия за успешното лечение на малария със синкона и да я изпрати до Лансет в Англия, също до „Таймс“.
— Такава официална медицинска статия би трябвало да се изпрати чрез официалните канали на Ватикана. Но аз ще му наредя да направи това. Колкото до изпращането му — за това ще трябва да помисля. Все пак ще изпратя някого. Кога тръгва корабът?
— След три дни.
— Много добре. Ще делим всичко по равно. Това е много.
— Не сме определили цената за лечението. Тя е излекувана. Така че бихте ли ми казали цената?
— Нищо, сеньор.
— Не разбирам.
— Няма цена за шепа синкона, която спаси живота на едно момиче.
— Разбира се, че има цена. Казал съм — колкото поискате, толкова. Готов съм да платя. Двайсет хиляди таела предложих в Хонконг. Ще ви изпратя чек.
— Не, сеньор — спокойно отговори високият епископ. — Ако го изпратите, аз ще го скъсам. Не искам никакво заплащане за кората.
— Ще направя дарение на католическата църква в Хонконг — каза Струан. — На манастир, ако искате. Не си играйте с мене, Ваше Светейшество. Търговията си е търговия. Кажете ми цената.
— Нищо не ми дължите, сеньор. Нищо не дължите на църквата. Но на Бог дължите много. — Той повдигна ръка и описа с нея светия кръст. — In nomine Patris, et Spiritus Sancti — каза той и се оттегли.
Четиридесета глава
Мей-мей започна да се пробужда. Струан я придържаше, поднесъл чаша към устните й. Тя смътно долови, че той говори на отец Себастиан, но не направи усилие да разбере за какво става дума. Погълна послушно синконата и се унесе.
Усети, че монахът си тръгва и това й достави удоволствие. Почувства как Струан отново я повдигна, изпи и втората чаша, въпреки че й се повдигаше от вкуса на лекарството.
В приятното полусъзнание, в което бе изпаднала, чу Струан да сяда на бамбуковия стол и скоро до ушите й достигна дълбокото му равномерно дишане. Разбра, че е заспал. Това я успокои и тя се почувства в безопасност.
Шумът от шетнята на жените в кухнята, остроумният, хаплив хумор на А Сам и парфюмът на Ин-хси бяха толкова приятни, че тя не се остави сънят да я завладее напълно.
Лежеше спокойно и събираше сили с всяка изминала минута. Знаеше вече, че ще живее.
Ще запаля тамян за боговете на моя джос. Може би свещ за Бога с дългото расо. Все пак монахът достави кората от синконата, нали? Макар че вкусът й е отвратителен. Може би трябва да стана дългопола християнка. Това много би се харесало на монаха. Но моят тай-пан не би одобрил това. Все пак би трябвало да го направя. Защото, дори да не съществува Бог с дълго расо, няма вреда от това, а ако има, аз бих постъпила много мъдро. Чудя се дали варварският Бог прилича на китайските богове. Те, ако помислиш сериозно, са много глупави. Не, всъщност не. Те са като човешки същества, с всички наши слабости и възможности. Това е много по-разумно, отколкото да се твърди, както това правят варварите, че техният Бог е съвършен, вижда и чува всичко, съди и наказва всички. Радвам се, че не съм една от тях.