Не.
Единственият дявол, когото познавам, е Горт и той е мъртъв — с него е свършено. Благодарение на Бога. Да. Горт е мъртъв. Но не е забравен.
Четиридесет и втора глава
„Чайна клауд“ вдигна котва на разсъмване. Морето беше спокойно, а вятърът — източен и постоянен. Но след два часа плаване бризът се усили. Струан остави Мей-мей в голямата каюта и излезе на палубата.
Орлов оглеждаше небето. То бе чисто до хоризонта, но някъде далече се събираха кълбовидни облаци.
— Оттам няма опасност — каза той.
— И там нищо смущаващо — каза Струан, като сочеше към морето.
Той тръгна по палубата и се отправи към предната мачта. С лекота се изкачи по нея, приятно гален от вятъра. Спря се на най-горната част на мачтата.
Той оглеждаше морето и небето, като внимателно търсеше признаци на зараждаща се буря, скрит риф или плитчина. Не откри никаква опасност до хоризонта.
За момент той се отдаде на удоволствието от скоростта, вятъра и морската шир, като благославяше съдбата за живота и за Мей-мей. Тя бе много по-добре — все още слаба, но по-силна от вчера.
Той огледа всички съоръжения на кораба. Търсеше повреди и слаби места… След това слезе от мачтата и се върна на квартердека. След един час вятърът отново се усили и клиперът се накланяше по-силно, а пръски от вълните мокреха най-долните платна.
— Бих предпочел да бъда в някое пристанище тази нощ — каза Орлов притеснено.
— Да. И ти ли го чувстваш?
— Нищо не чувствам. Само че наистина ще бъда щастлив да прекарам нощта в някое пристанище. — Орлов се изплю настрани ц извади тютюн за дъвчене. — Морето е добро, вятърът също, небето е чисто и въпреки това има дяволско вълнение.
— Винаги има вълнение в тези води.
— С ваше позволение, ще свалим платната и ще наредя на лоцмана да провери дълбочината. Може да има просто плитчина или подводни скали някъде наблизо.
Орлов потрепера и закопча якето си, макар че времето бе топло и вятърът приятен.
— Да.
Лоцманът бе изпратен напред да провери дълбочината. Моряците се изкачиха по мачтите и платната на „Чайна клауд“ бяха спуснати.
По-късно следобед корабът бе в безопасност в началото на западния канал. Наближаваше остров Хонконг. Надясно бе континентът. Това бе идеално плаване, без злополуки.
— Може би просто остаряваме — каза Струан с лека усмивка.
— Колкото по остарява човек, толкова повече морето иска да го потопи — каза Орлов без злоба, като гледаше океана. — Ако не бе този чудесен кораб, щях да се оттегля още сега.
Струан отиде при кормилото.
— Аз ще те сменя, кормчия. Иди да си починеш.
— Да, да, сър.
Морякът ги остави сами на квартердека.
— Защо? — Струан попита Орлов.
— Чувствам как морето ме гледа. То винаги наблюдава един моряк, изучава го. Но идва време, когато го гледа различно — ревниво, да, ревниво като жена. И също толкова опасно.
Орлов изплю през борда тютюна, който дъвчеше, и си изплаква устата със студен чай, който взе от платнената чанта в близката компасна будка.
— Никога преди не съм бил в ролята на свещеник и не съм женил никого — продължи той. — Беше ми много, много странно, Зеленооки, когато гледах тези двамата — толкова млади, изпълнени с желание и самоувереност. И като се вслуша в ехото на гласа си, надут като паун, Кълъм извика: „За бога, Орлов, ти ще ни ожениш. Аз командвам «Чайна клауд», по дяволите. Ти знаеш закона на тай-пан.“ ето ме объркан, унижен. Не исках да се подчиня, защото знаех, че той е марионетка. — Орлов злорадо се усмихна и се вторачи в Струан. — Но аз действах благоразумно и го оставих да ме командва, тъй като ти искаше да бъда командван. Това бе, тъй да се каже, моят сватбен подарък за младежа. Той съобщи ли ти за споразумението ни?
— Не.
— „Ожени ни и ще си запазиш кораба! Ако не го направиш, ще те прогоня от моретата, кълна се в Бога!“ — Орлов се усмихна. — И аз как да е ги ожених.
— Мислех аз самият да взема този кораб.