— Да се приближа ли до тях? — попита Орлов.
— Не. Спусни катера, когато се приближим на два възела. Ти си отговорен да доставиш пътниците ми на борда на „Рестинг клауд“ без инциденти. Без да ги оглеждат чужди хора.
— Остави това на мене.
Струан слезе долу, каза на Мей-мей, че скоро ще дойде при тях и я поведе заедно с Ин-хси и А Сам да ги прехвърли на другия кораб.
Орлов внимателно оглеждаше всичко по кораба. Работа на сушата, а? Добре, ще видим. Още много левги има да се изминат, каза си той. Дявол да го вземе! Да, но аз ще се опълча срещу самия дявол заради Зелените очи — лъвчето на Один. Той има нужда от човек като мене. Но пак той е прав. Това е мъжка работа.
Тази мисъл много му хареса.
— Хайде, по-живо! — викаше той по екипажа, като знаеше, че много бинокли ги наблюдават. Платната бяха опънати и цепеха безгрижно към флагманския кораб. Сърцето му пееше с мачтите. В последния момент той извика: „Завърти кормилото!“
Корабът се обърна като хрътка към ято яребици.
Катерът бе спуснат и Струан привърза бордовите въжета. Той се отдели, „Чайна клауд“ се отдръпна и зае отлична позиция до „Рестинг клауд“.
— Всички долу! — заповяда Орлов. — Разчистете палубите, мистър Кудахи — нашата и тяхната. Прехвърляме товар. За бога, никой не трябва да разбере какво разтоварваме.
Струан отвори вратата на главната каюта на флагманския кораб.
— За бога, Дърк! Всички сме разорени! — възбудено каза Лонгстаф и се приближи до него, като завираше „Ориентал експрес“ в лицето му. — Видя ли това? Разорени! Разорени!
Струан взе вестника. Заглавията на втора страница бяха крещящи: „Секретарят по външните работи уволнява китайски търговци“.
— Не, Уил — каза той.
— За бога, как е посмял да направи такава глупост, а? Проклетник! Какво ще правим сега?
— Нека да прочета, Уил. Тогава ще видим каква е тази работа.
— Идиотът Кънингтън анулира нашия договор. Ето каква е работата. И аз съм отстранен! Заменен! Как смее?
Струан повдигна вежди и подсвирна.
— Те още ли не са те информирали официално?
— Разбира се, че не! Кой, по дяволите, информира пълномощниците, какво говориш?
— Може би това не е вярно?
— Скиптър твърди, че е вярно. За него е по-добре да е вярно, защото, бога ми, иначе ще го съдя за клевета!
— Кога се разбра това, Уил?
— Вчера. Как, по дяволите, този отвратителен негодник Скинър е поставил мръсните си ръце върху секретен документ, който аз още не съм получил? Той трябва да бъде наказан с камшик!
Той си наля чаша порто, изпи я, после я напълни отново.
— Не съм мигнал миналата нощ от тревога за бъдещето ни в Азия. Чети. Проклетият Кънингтън!
Докато Струан четеше, чувстваше, че го обзема ненавист. Макар че статията привидно представяше фактите в тяхната последователност и документираше официалното съобщение дума по дума, както Крос му беше писал, от нея се разбираше, че Кънингтън, добре познат с авторитарния си маниер в областта на външните работи, бе анулирал изцяло не само договора, но и цялата дейност на търговската общност, кралската флота, а също и на армията:
„Лорд Кънингтън, който никога не е бил източно от Суец, утвърждава себе си като експерт по значението на Хонконг. Повече от вероятно е, че той не знае дали островът е на север или на юг от Макао, на изток на запад от Пекин. Как смее да твърди, че адмиралът на славната ни флота е некомпетентен и не знае нищо относно корабоплаването и историческото значение на най-голямото пристанище в Азия? Какво бихме представлявали без кралската флота? Или без армията която по същия начин е подценена — не, опозорена — от абсурдното ръководене на външните ни отношения? Къде нашите войници ще намерят подслон или корабите ни убежище без Хонконг? Как смее този човек, който твърде дълго се задържа на поста си, да казва че опитните търговци, които разумно инвестираха цялото си бъдеще и имущество в Хонконг, са ненормални? Как смее да твърди, че тези, които прекараха целия си живот в Китай за славата на Англия, не знаят нищо относно отношенията ни с Китай, за огромното значение на свободно пристанище, търговски пазар и укрепен остров…“
По-нататък статията оценяваше значението на острова и описваше как, с голям риск за себе си, търговците бяха съживили Хепи вели и когато тя трябваше да бъде изоставена, те безстрашно започнаха изграждането на новия град за славата на Великобритания.