Струан скри усмивката и удоволствието си от това, че тя все повече приличаше на себе си.
— Ще се върна по-късно. А ти остани в леглото.
— Хм! Не сдържа ли на обещанията си? Аз не лайно от безполезна костенурка? — Тя протегна ръка като императрица. — Тай-пан!
Той галантно й целуна ръката, тя избухна в смях и го прегърна.
— Върви, сине мой, и без мръсни публични домове!
Струан излезе и отиде в своята каюта. Отключи касата и взе едно от двете копия от документите и картите, които прецизно бе направил. Постави ги в джоба си заедно с малката торбичка с останалата кора от синкона. Той се завърна на катера си.
— „Бостон принсес“! — заповяда той. Това бе името на стария кораб на „Купър — Тилмън“.
Слънцето потрепваше на хоризонта и приличаше така, като че ли някакъв прозрачен воал бе спуснат на небето.
— Какво означава това, Босън?
— Не знае, сър. Виждал така в южни морета преди хубаво и лошо време. Ако луна тази нощ има пръстен, може вали малко дъжд.
Или ще стане по-лошо, помисли Струан. Той се изправи и погледна към западния канал. Нямаше и следа от „Уайт уич“. Добре, помисли той, може би ще останат в открито море и ще пристигнат призори. Все още няма да мисля за тебе, Тайлър.
Катерът се приближи до „Бостон принсес“ — огромен кораб с палуба на три нива, приспособен за търговски цели, постоянно стоящ на котва.
Струан изтича до мостика.
— Искам разрешение да се кача на борда — каза той на американския офицер на палубата. — Може би мистър Купър ще ме приеме. Спешно е.
— Един момент, мистър Струан.
Офицерът слезе долу.
Струан запали пура и хвърли клечката кибрит през борда. „Чайна клауд“ се отправяше към дълбоките води срещу Хепи вели, където щеше да остане на котва.
— Здравей, тай-пан — каза Джеф Купър, като излезе бързо на дека. — Предполагам, че си чул какво е направил този кучи син Кънингтън? Много съжалявахме, когато научихме за дуела и всичко останало. Тези, двамата луди, наистина ли избягаха?
— Да. Как е Уилф?
— Мъртъв.
— Проклятие! Кога умря?
— Преди три дни.
— Да слезем долу, а?
— Добре. Вярно ли е, че Лонгстаф е уволнен, а договорът — анулиран?
— Това нищо не значи. Просто глупав политически гаф. Сигурен съм, че ще бъде коригиран.
Купър го поведе надолу. Главната каюта бе луксозна.
— Бренди?
— Благодаря. — Струан прие. — Наздраве.
— Наздраве.
Струан отвори малката торбичка и извади синкона.
— Виждаш ли това, Джеф? Това е кора. Кора от синкона. Понякога наричана „йезуитска“ кора. От нея се прави чай и с него се лекува малария.
— Сигурен ли си?
— Да. Така се излекува моята метреса. Това е частен въпрос. Но със сигурност синконата лекува малария.
Купър взе парченце кора с треперещи пръсти.
— О, за бога, тай-пан, разбираш ли точно какво си направил? Разбираш ли какво казваш?
— Да. Маларията е разпространена по целия свят — в Щатите цяла Флорида и голяма част от Луизиана са пламнали. Аз зная лекарство против тази болест и зная как да го намеря. За какво ти говори това?
— Служба в полза на човечеството — богатство за всеки, който пръв се заеме с това.
— Да, момчето ми. Предлагам ти съдружие. — Струан постави кората обратно в чантата, внезапно се натъжи. — Каква ирония, нали? Преди няколко седмици тази кора можеше да спаси Роб и малката Карин. Всички останали — дори Уилф, въпреки че го ненавиждах.
— Смъртта му бе мъчителна — каза Купър.
— Съжалявам за това. — Струан отпи глътка бренди и приключи с миналото. — Предложението ми е просто. Ще организираме нова специална компания за доставка на синкона. Участието ни ще бъде с равни капитали. Четирима директори — ти и посочен от тебе втори директор, аз и Кълъм. Ти ще управляваш компанията. Аз ще осигурявам доставките — къде, как и какво да се прави, а ти започваш планирането от утре.
Купър подаде ръка.
— Споразумението е сключено.