Той фокусира далекогледа си към брега, където Струан пресрещна Роб, и пожела да можеше да чуе какво си говорят.
— Моля за извинение, мистър Брок.
Нагрек Тъмб беше капитанът на „Уайт уич“, грамаден, набит жител на остров Ман с големи ръце и лице с цвят на варен дъб.
— Кажи, Нагрек?
— Из флота се носи слух. Не му вярвам много, но човек никога не знае. Мълвата казва, че Кралският флот ще получи правото да ни спре да контрабандираме опиум. Тогава ще могат да ни залавят като пирати.
Брок се изсмя.
— Ще бъде повече от странно.
— Аз също се смях, мистър Брок. Докато не чух, че заповедта ще бъде обявена в четири часа. И докато не чух Струан да казва на Лонгстаф, че трябва да имаме отсрочка от шест дена, за да се разпоредим със запасите си.
— Сигурен ли си? — Брок едва има време да осъзнае потресаващата новина, когато вниманието му бе отвлечено от суетене в прохода. Елайза Брок се изкачи тежко на палубата. Тя беше висока жена с плътни ръце и силата на мъж. Стоманеносивата й коса бе прибрана в отпуснат кок. С нея бяха двете им дъщери Елизабет и Тес.
— Добро утро, мистър Брок — изрече Лайза, разкрачила крака напречно на палубата, с ръце, сключени върху необятните й гърди. — Чудесен ден, пусто да остане!
— Къде беше, скъпа? Добро утро, Тес. Здрасти, Лилибет, миличка — каза Брок, замаян от обожание към дъщерите си.
Елизабет Брок бе на шест години и с кестенява коса. Тя изтича към Брок, приклекна в реверанс, при което почти падна, после скочи в ръцете му и го прегърна. Той се засмя.
— Бяхме да видим мисис Блеър — каза Лайза. — Доста е зле.
— Ще загуби ли бебето?
— Не, ако рече Бог — рече Лайза. — Добро утро, Нагрек.
— Добро утро, мадам — поздрави Тъмб, като откъсна очи от Тес която бе застанала до планшира и гледаше към острова. Тес Брок беше на шестнадесет години, висока и къдрава. Талията й беше тънка според изискванията на модата. Чертите й бяха остри и не беше хубава. Но в лицето имаше сила и живостта му я правеше привлекателна. И много желана.
— Ще взема нещо за хапване. — Лайза забеляза начина, по който гледаше Тес. „Време е да я омъжим, помисли си тя. Но не за Тъмб, да му се не види.“
— Ела долу, Тес. Хайде, тръгвай, Лилибет — каза тя, като видя, че Елизабет протяга ръце да я носят.
Моля те, моля те, мамичко! Много ти се моля!
— Използвай собствените си крачка, момиченце.
Въпреки думите си Лайза я взе в огромните си обятия и я отнесе долу. Тес я последва, като се усмихна на баща си и срамежливо кимна на Нагрек.
— Сигурен ли си за Струан и Лонгстаф? — попита отново Брок.
— Да. — Нагрек се извърна към Брок, като се мъчеше да отвлече мислите си от момичето. — Една златна гвинея в ръката прави ушите дълги. Имам ухо на флагмана.
— Струан никога не би се съгласил с това. Не може. Ще се разори заедно с всинца ни.
— Е, добре де. Това е, което са казали тая сутрин.
— Какво друго са говорили, Нагрек?
— Това е всичко, което моят човек е чул.
— Тогава може да е уловка — още някое от скапаните му изпълнения.
— Да. Но каква?
Брок започна да преценява възможностите.
— Прати да съобщят по гемиите. Закарай и последния сандък с опиум нагоре по крайбрежието. Освен това прати кесия с двадесет гвинеи на твоя човек на борда на „Чайна клауд“. Кажи му, че ще получи още двадесет, ако разбере какво се крие зад това. Ама бъди внимателен. Не трябва да го загубим.
— Ако Струан го пипне, ще ни прати езика му.
— Заедно с главата. Обзалагам се на петдесет гвинеи, че Струан има свой човек сред нас.
— Обзалагам се на сто, че грешиш — каза Тъмб. — Всеки един човек на борда заслужава доверие!
— Дано да не ми падне жив преди тебе, Нагрек.
— Но защо ще изписва „зенит“? — питаше Роб. — Разбира се, веднага трябва да се качим на борда.
— Не знам — отвърна Струан. „Зенит“ означаваше: „Собственика спешно да се качи на борда.“ Той намръщено погледна „Тъндър клауд“. Боцманът на „Виктория“ се намираше на безопасно разстояние долу на брега и търпеливо чакаше.