— Ти ще отидеш, Роб. Предай поздравите ми на Айзък и му кажи незабавно да слезе на брега. Доведи го в долината.
— Защо?
— Наоколо има твърде много уши. Може да се окаже много важно. — После извика: — Боцман Макей!
— Веднага, веднага, сър! — Макей забърза към тях.
— Ще откараш мистър Струан до „Тъндър клауд“. После ще отидеш до моя кораб. Ще вземеш една палатка, легло и вещите ми. Тази нощ оставам на брега.
— Ще бъде изпълнено, сър! Прося извинение, сър — каза неловко боцман Макей. — Става дума за един момък. Рамзи. На кораба на Глесинг, „Мермейд“ на Нейно кралско величество. Рамзи са роднини с Макей. Първият помощник нещо не харесва клетия момък. Трийсет удара с камшик вчера, а утре сигурно повече. Той бе завербуван в Глазгоу.
— Е, и? — попита нетърпеливо Струан.
— Чух, сър — каза боцманът предпазливо, — че би искал да избяга някъде.
— За бога, да не си мръднал? Не вземаме дезертьори на корабите си. Ако вземем един и това стане известно, можем да загубим кораба — и основателно!
— Тъй е! Мислех дали не можете да го откупите — каза бързо Макей, — като гледам, че капитан Глесинг ви е приятел. Ще дам всичките пари, които ми се полагат, сър. Той е добро момче и ще направи някоя глупост, ако няма никаква надежда.
— Ще помисля за това.
— Благодаря ви, сър. — Боцманът докосна перчем и стремително се отдалечи.
— Роб, какво щеше да направиш, ако беше тай-пан?
— Завербуваните моряци са винаги опасни и никога не трябва да им се има доверие — отвърна незабавно Роб. — Така че никога не бих го откупил. И сега бих наблюдавал Макей. Може би Макей сега е човек на Брок и ще му каже. Бих подложил Макей на изпитание. Бих използвал посредници — може би Макей като част от изпитанието, и някой враг на Макей — ще следя Рамзи и никога няма да повярвам в сведенията му.
— Ти ми каза какво ще направя аз — каза Струан с искрица смях. Попитах какво ще направиш ти.
— Аз не съм тай-пан, така че това не е моя работа. Ако бях, със сигурност нямаше да ти кажа. Или можеше да ти кажа и после да направя точно обратното. За да те изпитам — Роб се радваше, че от на време можеше да мрази брат си. Това правеше обичта му по-силна.
— Защо се страхуваш, Роб?
— Ще ти кажа след години. — Роб тръгна след боцмана.
Известно време Струан размишляваше за брат си и за бъдещето на „Ноубъл хаус“. После взе една бутилка бренди и тръгна по издадените скали към долината.
Редиците на търговците отъняваха и някои вече си тръгваха с големите си лодки. Други още ядяха и пиеха и изблици смях насърчаваха неколцина, които бяха подхванали пиянско хоро.
— Сър!
Струан спря и се вгледа в младия пехотинец.
— Да?
— Нуждая се от помощта ви, сър. Отчаяно — каза Нордън със странен поглед. Лицето му бе посивяло.
— Каква помощ? — Струан смътно осъзнаваше байонета на пехотинеца отстрани.
— Имам сифилис — женската болест. Вие можете да ми помогнете. Дайте ми лек, сър. Каквото и да е то. Всичко ще направя.
— Аз не съм лекар, момко — каза Струан и усети, че космите поврата му настръхват. — Ти не трябва ли да бъдеш на кораба си?
— И вие сте били болен, сър. Но имате лекарство. Единственото, което искам, е лекарството. Всичко ще направя. — Гласът на Нордън бе грак, устните му бяха опръскани с пяна.
— Никога не съм го имал, момко. — Струан забеляза, че полицейският офицер се отправя към тях, като викаше нещо, което звучеше като име. — По-добре се върни на кораба си, момко. Там те очакват.
— Лекарството. Кажете ми как. Ще ви дам спестяванията си, сър. Нордън измъкна омазнен парцал, завързан на възел, и гордо го протегна. Пот се стичаше от лицето му. — Аз съм пестелив и тук има, трябва да има цели пет шилинга и четири пенса, сър, и това е всичко което имам на тоя свят, сър, а още и заплатата ми, сър, двадесет шилинга на месец, можете да ги вземете. Ще ви ги дам всички сър, кълна се в благословения Исус, сър!
— Никога не съм имал женската болест, момко. Никога — каза отново Струан, а сърцето му се късаше от спомена за детството когато богатството се състоеше от пенита, шилинги и половин шилинги, а не от слитъци сребро в десетки хиляди таели. Той отново изживяваше незабравимия ужас на цялата си младост — на безпаричието, безнадеждността, на глада и студа, без покрив над главата, на издутите къркорещи стомахчета на децата. Мили, сладки Боже, бих могъл да забравя собствения си глад, но никога децата, никога техния плач сред режещия вятър на уличните канавки.