Струан отново започна да тича. Той пристигна на своя пристан в Хепи вели точно когато огромна вълна с бяла шапка обхвана лорчата и я притисна до стената. Един моряк изскочи с въже в ръце, но се подхлъзна и падна между стената и лодката. Той се хвана с ръце за ръба на стената и ужасно изкрещя, когато лодката, понесена от нова вълна, го разряза на две части. Когато вълната върна лодката назад, морякът бе изчезнал.
Струан изкрещя на изплашените моряци и се втурна напред. Един от тях му хвърли въже и той бързо го завърза. Друг, с риск за живота си, скочи на брега и здраво прикрепи лодката с главното въже.
Морето бушуваше, лодката скърцаше безпомощно, притисната до пристана. Моряците започнаха да скачат на брега.
— Към фабриката! — извика Струан и ги поведе, като тичаше към предната врата. Отвори я бързо, олюляван от вятъра. Осемте моряци от екипажа изтичаха вътре, като проклинаха лошото време и благославяха добрия си шанс. Струан съблече мокрите си дрехи и едва тогава видя Хорацио и Мънси.
— Господи! Какво правиш тук, Хорацио? Здравей, мистър Мънси!
Хорацио се облегна до стената и повърна. Вратата се отвори и заедно с вятъра и дъжда вътре влезе капитанът — млад лейтенант. Ядосан, той се отърси от дъжда, както кучетата правят това. Струан бързо затвори вратата.
— О, господи! — каза капитанът на Струан. — Видяхте ли небето?
— Какво, по дяволите, търсехте в морето в ден като този? Нямахте ли достатъчно разум да използвате очите си в Макао?
— Да, за бога! Но ми бе заповядано да дойда в Хонконг и аз дойдох. Ние сме в ръцете на един маниак!
— А?
— Този глупак, търговски суперинтендант сър Клайд Уолън! Този глупав ирландски негодник едва не потопи кораба ми с целия екипаж. Казах му, че времето е лошо, а той само погледна към небето и каза: „Има достатъчно време да стигнете дотам. Заповядано ви е да отплавате. С божия милост към Хонконг!“
— Как е навътре в морето?
— Още един час и ние никога нямаше да пристигнем. Двайсет, трийсетфутови вълни. Този проклет вятър! Не се промени, не престана — невъзможно! Тайфун ли е това или не е! Как е възможно това!
— Защото бурята идва от изток и ние сме на пътя й, момко.
— О, Боже, пази ни!
— Настанете се удобно. Аз ще се погрижа за чай и грог за всички.
— Благодаря — каза младият мъж. — Извинете за избухването ми!
Струан се приближи до Мънси и Хорацио.
— Може ли да се качите горе, мистър Мънси?
— Да. Благодаря ви, тай-пан. Вие сте много предвидлив.
— Помогнете ми за Хорацио.
— Разбира се. Не зная какво стана с бедния Хорацио. Той пъшкаше непрекъснато, откакто тръгнахме от Макао. Много странно.
— Това е уплаха — каза Струан.
Те помогнаха на Хорацио да съблече мокрите си дрехи. Лицето му бе посивяло, постоянно му се повдигаше. Заедно, те почти го носеха нагоре по стълбите и го заведоха в западното крило на сградата в една от стаите, която по-рано принадлежеше на Роб.
Струан отиде до шкафа и наля бренди. Мънси пое чашата с треперещи ръце. Изпи питието наведнъж. После прие още една чаша.
— Благодаря.
— Дайте малко на Хорацио — каза Струан. — Ще се върна веднага.
Той тръгна по коридора до стълбището, после зави към източното крило. Неговият апартамент заемаше южния край на този етаж.
Мей-мей, Ин-хси, А Сам и Лим Дин играеха маджонг на малка маса в дневната. Имаше запалени фенери и пламъчетата им игриво трепкаха.
— Здравей, тай-пан! — каза Мей-мей.
Тя взе един пул от бамбук и слонова кост и ядосано удари с него по масата.
— Отвратителен ден, тай-пан! — каза тя. — Мой джос ужасно лош. Не спечелила нито една игра. Загуби четиристотин в брой. Играе вече четири часа. Все пак, радва се да те видя.
Дъждът удряше ожесточено по щорите и вятърът се усилваше.
— Проклет шум! Можеш ли да ми дадеш назаем няколко таела? Аз обеднях!
— Ще ги приспадна от тези, които се полагат. Продължи си играта, моето момиче. — Струан се усмихна. — Имаме гости долу и навсякъде. Така че не излизай от тука.
— За какво да излиза?
Той се върна при Мънси и Хорацио.
Мънси изглеждаше по-добре. Той бе съблякъл мокрите си дрехи и се бе завил с едно одеяло. Хорацио спеше неспокойно.