Има още толкова много неща, които не знам за баща ми, помисли си той. Но това не е странно. Виждал съм го само няколко пъти в живота си, като последния беше преди шест години. Татко не се е променил. Но не и аз. Сега знам какво ще направя от живота си. И сега, като останах сам… Харесва ми, че съм сам. И не ми харесва.
Той последва баща си надолу по прохода към главната оръдейна палуба. Таванът й беше нисък и те трябваше да се наведат, докато вървяха към кърмата, където се намираше охраняваната от часовои каюта. Целият кораб миришеше на барут, катран, кълчища и пот.
— Добър ден, сър — поздрави пехотинецът Струан, като формално насочи мускета си към него. — Господин полицейски офицер!
Полицейският офицер, в алена униформа, обточена с безупречно избелен галон, излезе от караулната каюта. Беше твърд като гюле и дори главата му бе кръгла като него.
— Добър ден, мистър Струан. Един момент, сър. — Той почтително почука на дъбовата врата на каютата. Един глас отвърна „Влез“ и вратата се затвори зад него.
Струан извади една от обрязаните си пури и я предложи на Кълъм.
— Пушиш ли вече, сине?
— Да. Благодаря, татко.
Струан запали пурата на Кълъм и една за себе си. Облегна се на един от дванадесетфутовите топове. Гюллетата бяха наредени в спретната купчина, винаги в готовност. Шестдесетпаундови гюллета.
Вратата на каютата се отвори. Лонгстаф, тънък, елегантно облечен мъж, излезе навън. Косата му бе тъмна и накъдрена по модата. Носеше гъсти дълги бакенбарди. Имаше високо чело и тъмни очи. Часовоите застанаха за почест, а полицейският офицер се върна в караулката.
— Здравей, Дърк, скъпи приятелю. Как си? Мъчно ми бе да науча… — Лонгстаф нервно се ръкува със Струан, усмихна се на Кълъм и отново протегна ръка. — Вие трябва да сте Кълъм. Аз съм Уилям Лонгстаф. Съжалявам, че пристигнахте при такива ужасни обстоятелства.
— Благодаря ви, Ваше превъзходителство — отвърна Кълъм, изненадан, че капитан-интендантът по търговията е толкова млад.
— Имаш ли нещо против малко да почакаш, Дърк? Адмиралът и капитаните са се събрали на съвет. След няколко минути свършвам — каза Лонгстаф, като се прозяваше. — Много неща имам да ти казвам. Ако искаш да ги чуеш.
— Да.
Лонгстаф погледна неспокойно своя златен, украсен със скъпоценни камъни часовник с ланец, който се полюшваше от брокатената му жилетка.
— Почти единадесет часът! Времето никога не стига. Би ли искал да слезеш в офицерската каюткомпания?
— Не. Ще почакам тук.
— Както искате. — Лонгстаф енергично се върна в каютата и затвори вратата.
— Не е ли много млад да бъде кралският пълномощник? — попита Кълъм.
— И да, и не. На тридесет и шест е. Империите се изграждат от млади хора, Кълъм. Възрастните хора ги губят.
— Той изобщо не прилича на англичанин. Да не е от Уелс?
— Майка му е испанка — откъдето идва жестоката му жилка помисли Струан. — Тя е графиня. Баща му беше дипломат при испанския двор. Беше един от така наречените „чистокръвни“ бракове. Семейството му се родее с графовете Тот.
Ако не си се родил аристократ, помисли си Кълъм, колкото и да си умен, нямаш никаква надежда. Никаква надежда. Не и без революция.
— Нещата в Англия не вървят добре — каза той на баща си.
— В какъв смисъл, сине? — попита Струан.
— Богатите са прекалено богати, а бедните — прекалено бедни. Хората се стичат в градовете да търсят работа. Те са повече от работните места и затова работодателите плащат все по-малко и по-малко. Хората гладуват. Чартистките вождове още са в затвора.
— Там им е мястото. Тази сган, която насъсква тълпите, трябваше да бъде избесена или пратена в колониите, а не само хвърлена в затвора.
— Ти не одобряваш Хартата? — Кълъм внезапно застана нащрек.
Народната Харта бе написана преди по-малко от три години и се бе превърнала в обединителен символ на свободата за всички недоволни в Британия. Хартата изискваше право на глас за всеки мъж, отмяна на изискването за собственост към членовете на Парламента, равни избирателни райони, тайно гласуване, едногодишен мандат на Парламента и заплати за членовете му.