— Две малки фрегати срещу двадесет сампана и повече от тридесет брандера? И това не е битка?
— Просто бой, мистър Струан. Можеше да бъде битка… — Ако не беше тоя скапан бъзливец Лонгстаф и ти, проклет пират такъв, сърбеше го да каже.
— Ние, търговците, го считаме за битка, Кълъм — каза иронично Струан. — Ние не можем да схванем разликата между бой и битка. Ние сме само мирни търговци. Но първият път, когато оръжието на Англия се изправи срещу оръжието на Китай, заслужава името „битка“. Беше само преди една година. Ние стреляхме първи.
— А вие какво бихте направили, мистър Струан!? Това беше правилното тактическо решение.
— Разбира се.
— Капитан-интендантът по търговията напълно одобрява моите действия.
— Разбира се. Какво друго би могъл да направи.
— Водим стари битки, а, капитан Глесинг? — запита Лонгстаф. Той бе застанал до вратата на каютата си и, незабелязан, беше слушал.
— Не, Ваше превъзходителство, просто водим по нов начин един бой. Мистър Струан и аз не сме се срещали при Чуенпи, както ви е известно.
— И не е необходимо. Ако мистър Струан командваше вместо вас, решението му щеше да бъде същото като вашето. Ако вие бяхте на мястото на мистър Струан, първо трябваше да се уверите, че те яма да нападат, и щяхте да поемете риска. — Лонгстаф се прозя и започна да си играе с ланеца на часовника си. — А вие как щяхте да постъпите, Кълъм?
— Не зная, сър. Не зная какви усложнения е имало.
— Добре казано. „Усложнения“ е хубава дума. — Лонгстаф цъкна. — Ще се присъедините ли към нас, капитане? Чаша вино?
— Благодаря ви, сър, но по-добре ще е да се върна на кораба си.
— Глесинг елегантно изкозирува и отмина.
Лонгстаф направи знак на Струанови да го последват в залата за заседания, която понастоящем служеше за частно жилище на капитан-интенданта по търговията. Тя беше спартанска и функционална. Дълбоките кожени кресла, масите с карти, скриновете и тежката дъбова маса бяха здраво завинтени за палубата. Богато резбованото дъбово бюро бе разположено в полукръга, образуван от разделените с вертикални пречки прозорци на кърмата. Каютата миришеше на катран, застоял тютюнев дим, море и неизбежно на барут.
— Стюард! — извика Лонгстаф. Вратата на каютата моментално се отвори.
— Слушам, сър!
Лонгстаф се обърна към Струан:
— Бяло вино? Бренди? Порто?
— Бяло сухо вино, благодаря.
— Моля, сър, и за мен същото — каза Кълъм.
— Аз ще взема порто. — Лонгстаф отново се прозя. Веднага, сър. — Стюардът извади бутилките от един шкаф и наля вината във фини кристални чаши.
— За първи път ли пътуваш с кораб, Кълъм? — попита Лонгстаф.
— Да, сър.
— Но предполагам, че добре си осведомен за „усложненията“ напоследък?
— Не, Ваше превъзходителство. Баща ми не пишеше често, а Китай не се споменава във вестниците.
— Но скоро ще започнат, а, Дърк?
Стюардът предложи чаша на Лонгстаф, после на гостите му.
— Погрижи се никой да не ни безпокои.
— Слушам, сър. — Стюардът остави бутилките близо до тях и излезе.
— Предлагам тост — каза Лонгстаф и Струан си спомни тоста на Роб и съжали, че дойде първо на флагмана. — За приятното ви прекарване тук, Кълъм, и за безопасно връщане у дома.
Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.
— Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.
— Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ — каза Струан.
— Не разбирам.
— Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. — Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. — Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?
— Мисля, че да. Негово превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето — обясни Лонгстаф заради Кълъм.
— „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.
— Странен, странен народ са китайците, Кълъм — каза Струан. — Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото за използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.