— Правилно. Да. Абсолютно вярно. Разбира се. Ще трябва Да започнем колкото е възможно по-скоро. Ще проведем първата разпродажба следващия месец. Чакайте да помисля. Как ще я даваме като собственост, под аренда или…
— Деветдесет и девет процента — под годишна аренда. По обичайните договорености с Короната.
— Отлично. — Лонгстаф направи безпомощен жест. — Като че ли нямаме достатъчно други проблеми, Кълъм! Сега трябва да се държим като някакви търговци. Как, по дяволите, се строи колония, а? Трябва да има канализация, улици, сгради и бог знае какво още. Съд и затвор, да му се не види! — Той се спря пред Кълъм. — Имате ли юридическо образование?
— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Кълъм. — Само нередовна университетска степен по изкуствата.
— Няма значение. Трябва ми секретар на колонията, генерален помощник, ковчежник и какво ли не. Трябва да има и някакви полицейски сили. Бихте ли искали да отговаряте за полицията?
— Не, благодаря ви, сър. — Кълъм се опита да не покаже колко е шокиран.
— Е, сигурен съм, че бихме могли да ви използваме някъде. Всички ще трябва да се включат. Не мога да се грижа за всичко. Помислете си с какво ще ви хареса да се заемете и ми съобщете. Ще имаме нужда от хора, на които можем да имаме доверие.
— Защо не го включите във вашите служещи като помощник? — предложи Струан. — Ще ви го заемем за шест месеца.
— Отлично. — Лонгстаф се усмихна на Кълъм. — Вие сте помощник-колониален секретар. Да видим сега. Организирайте разпродажбата на земята. Това ще бъде първата ви задача.
— Но аз не знам нищо за разпродажбите на земя, сър. Не знам нищо за…
— Знаете толкова, колкото знаят всички, а освен това баща ви може да ви помогне. Вие ще бъдете, хм, помощник-колониален секретар. Отлично. Сега мога да забравя този проблем. Открийте какво трябва да се направи и как и ме уведомете какво е необходимо да се обяви официално. Направете търг. Мисля, че това е честният начин. — Лонгстаф отново напълни чашата си. — О, между другото, Дърк, наредих изтегляне от остров Чъшан.
Струан усети, че стомахът му се преобръща.
— Защо направихте това, Уил?
— Получих специално писмо от Негово превъзходителство Тай-сен преди два дена, в което ме моли да направя това като акт на добра воля.
— Можеше да изчакате.
— Той искаше незабавен отговор, а пък аз — е, не можах да се свържа с вас.
— Незабавно, според китайското разбиране, означава до сто години.
О Уили, клети глупчо, помисли той, докога ще те уча? Лонгстаф усети, че погледът на Струан прониква дълбоко в него.
— Той изпращал копие от договора на императора и искал да включи факта, че сме заповядали изтегляне. И без това щяхме да го направим, нали? Такъв беше планът. По дяволите, какво значение има сега или по-късно?
— Сроковете са от изключителна важност за китайците. Заповедта замина ли?
— Да. Замина онзи ден. Тай-сен беше толкова любезен да ни предложи да използваме императорските конни куриери. Изпратих заповедта по тях.
Да ти изтекат очите дано, помисли Струан. Невероятен тъпак си.
— Много е лошо да се използват техни услуги за наши заповеди. Ние загубихме престиж, а те печелят точка. Вече няма смисъл да пращаме кораб. — Гласът му беше твърд и студен. — Докато стигне Чъшан, изтеглянето ще е приключило. Стореното — сторено. Но е неразумно. Китайците ще го изтълкуват непременно като наша слабост.
— Мислех, че един акт на добра воля е прекрасна идея, прекрасна — продължи Лонгстаф, като се опитваше да преодолее нервността си. — В края на краищата получихме всичко, което желаехме. Контрибуциите им не са тежки — само шест милиона долара, а това е повече от стойността на опиума, който унищожиха. Кантон отново е открит за търговия. А получихме Хонконг. След толкова време! — Сега очите му искряха. — Всичко е според плана. Остров Чъшан не е от значение. Вие казахте да го завладеем само като уловка. Но Хонконг е наш. И Тай-сен каза, че до месец ще назначи мандарин за Хонконг и те ще…