Един мандарин гарантира бъдещето на „Ноубъл хаус“. Аха. Но ще унищожи Хонконг. Ще ликвидира плана. Ще рискуваш ли да направиш сделката, като знаеш че по-късно ще трябва да ги надхитриш? Рискуваш страхотно — добре знаеш, че един мандарин означава цялата система. Не можеш да оставиш такова дяволски наследство на Роб, Кълъм или техните деца. Но без сребърни слитъци няма „Ноубъл хаус“, няма и бъдеще.
— Ти казваше, Дърк?
— Заповядайте на Тай-сен от името на кралицата да забрави, че Хонконг може да има мандарин.
— Точно това си мислех. — Лонгстаф щастливо се настани зад бюрото си и взе перото. — Какво да напиша?
А пък аз какво да правя, клети ми Уили, за да осъществя втория ход, запита се Струан. Целта оправдава средствата?
— Напишете следното: „До Тай-сен, в Кантон. Специална декларация: Единствено Нейно британско величество кралица Виктория притежава властта да назначава официални управители на британския остров Хонконг. Тук няма да има китайски управители, нито китайски митници. — Тук той се поколеба, но продължи обмислено, усещайки, че моментът го позволява. — Отсега нататък всички китайци, живеещи в колонията Хонконг на Нейно величество, ще се считат британски поданици и ще се подчиняват единствено на законите на Англия.“
— Но това превишава пълномощията ми!
— Прието е пълномощниците да надвишават властта си. Ето защо те биват толкова внимателно подбирани, Уил. Ето защо имаме империя. Рефълз, Хейстингс, Клайв, Рейли, Уелингтън. На вас ви е дадена пълномощна власт от правителството на Нейно величество да уредите договор с Китай. Какво знаят или ги интересува Китай в родината? Но вие сте новатор, вие сте творец на историята, Уил. Вие сте готов да приемете един малък, неплодороден, почти ненаселен остров, когато световният навик е да се заграбват цели континенти, когато можете да имате целия Китай, ако искате. Вие сте много по-умен.
Лонгстаф трепна и захапа края на перото.
— Да, но аз вече се съгласих, че китайците на Хонконг ще се подчиняват на китайските закони. Всички форми на изопачаване са изключени. — Капчица пот се бе спряла на брадичката му. — Това беше клауза от договора и излязох със специална декларация.
— Променили сте решението си, Уил. Точно както Тай-сен е променил своето. Няма клауза за назначаването на мандарин.
— Но се подразбираше.
— Не от вас. Или от мен. Той се опитва да ви изиграе. Както направи с Чъшан.
— Точно — съгласи се Лонгстаф, щастлив да бъде убеден. — Прав си Дърк. Абсолютно. Ако им позволим някакъв контрол — ти си напълно прав. Те пак ще се върнат към техните дяволии, нали? Да. И е време китайците да разберат какво е законност. Закон и ред. Да. Прав си.
— Завършете писмото, както би го направил императорът: „Страхувайте се и с трепет се подчинете.“ И го подпишете с цялата си титла — каза Струан и отвори вратата на каютата.
— Полицейският офицер!
— Слушам, сър!
— Негово превъзходителство желае секретарят му, мистър Синклер, да дойде на втората палуба.
— Слушам, сър.
Лонгстаф спря да пише. Препрочете писмото.
— Не е ли малко рязко, Дърк? Искам да кажа, без да употребим нито една от титлите му и да завършим като императорски едикт?
— В това се заключава всичко. Ще поискате да се публикува във вестника.
— Но това е частен документ.
— Това е исторически документ, Уил. Документ, с който можете да се гордеете. И с който ще доставите удоволствие на адмирала.
Между другото, защо беше ядосан?
— О, както винаги. — Лонгстаф направи гримаса, с която подражаваше на адмирала. — „Дяволите да ме вземат, сър, ние сме изпратени тук да се бием с езичници, а след два десанта без съпротива, която си струва да бъде спомената, вие сключвате позорен договор, който ни дава далеч по-малко от това, което външният министър вие наредил да искате. Къде са откритите пристанища, които ви бе наредено да изисквате?“ Сигурен ли си, Дърк, че е правилно да искаме по-малко? Зная, че преди бяхте казали така, но, изглежда, търговците го считат за голяма грешка. Да не искаме открити пристанища, искам да кажа.