— Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. — Роб откъсна поглед от вратата. — Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.
— Какво?
— Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.
— Напускаш, защото Кълъм е съдружник?
Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.
— Защо?
— Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.
— Защо?
— Уморих се. Уморих се!
— Просто си слаб, Роб. Сара пак те е навивала, нали?
— Да, слаб съм. Да, тя пак ме е навивала, но аз съм решен. Прекалено много смърт. Прекалено много.
— Не мога да откупя дела ти. Ние сме в банкрут. — Струан му подаде писмото от банкера. Роб прочете писмото. Лицето му още повече се състари.
— Гръм да ги удари всичките!
— Аха. И все пак сме в банкрут. — Струан опъна ботуша си и се изправи. — Съжалявам, Кълъм, съдружието е безсмислено. Имало е наплив в банката.
Въздухът в каютата като че ли се сгъсти.
— Имаме сто хиляди в Шотландия — каза Роб. — Позволи ми да получа половината от тях, а ти вземи останалото.
— Благодаря, Роби. Това е мъжка приказка.
Роб удари бюрото с юмрук.
— Не съм виновен, че банката е фалирала!
— Аха. Така че не искай половината ни пари, когато всяка стотинка ще ни трябва.
— На теб ще ти трябва, не на мен. Ти ще намериш разрешение. Ти винаги намираш.
— Петдесет хиляди лири няма да стигнат на Сара за пет години.
— Това е моя грижа! Тези пари не са заведени в книгите, така че са си само наши. Ще взема половината. Моят дял от бизнеса струва двадесет пъти повече!
— Ние сме в банкрут! Не можеш ли да си го набиеш в главата? В банкрут!
Вратата на каютата се отвори и влезе малко момиченце със златиста коса. В ръцете си държеше сламена кукла.
Беше се нацупила.
— Здравей, тате! Здравей, чичо Дърк! — Тя се втренчи в Струан. — Аз грозна ли съм?
Струан с усилие откъсна поглед от Роб.
— Какво, Карин, миличко?
— Аз грозна ли съм?
— Не. Не. Разбира се, че не, Карин. — Струан я вдигна. — 0говори такива ужасни неща, скъпичко?
— Ние си играехме на училище на „Рестинг клауд“. Беше Лилибет.
— Лилибет Брок?
— О, не. Тя е най-добрата ми приятелка. Лилибет Еди-коя си.
— Е, добре тогава. Не си грозна. Кажи на Лилибет Еди-коя си, че не е хубаво да се говорят такива неща. Ти си много хубавка.
— О, колко хубаво! — Карин широко се усмихна. — Татко винаги ми казва, че съм хубава, но аз исках да питам теб, защото ти разбираш. Ти от всичко разбираш. — Тя силно го прегърна. — Благодаря ти, чичо Дърк. Свали ме долу. — С танцови стъпки се отправи към вратата. — Радвам се, че не съм грозна.
Роб се тръшна на стола си. Накрая каза:
— По дяволите банкерите. Съжалявам. Аз съм виновен — и съжалявам, казах, че… съжалявам.
— Аз също съжалявам.
Роб напразно се опита да мисли.
— Какво можем да направим?
— Не знам. Ти няма да направиш това, нали, Роб? Дай ми няколко месеца. Ще изпратим Сара и децата с първия кораб. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да хванат сезона на тайфуните.
— Може би ще мога да уредя някакъв заем. Ще трябва да изплатим сметките при предявяване. Ще загубим корабите — всичко. — Роб застави мозъка си да не мисли за Сара. — Но как за краткото време, с което разполагаме? — Пръстите му нервно се свиха. — Пощата пристигна вчера. Нищо важно за нас. Никакви новини от родината. Може би другите знаят за фалита на нашата банка. Имаме няколко акции в банката на Брок — просто да ги държим под око. Вероятно той знае за фалита на нашата. Затова ли иска да те види?
— Възможно е. Във всеки случай ние сме му в ръцете, ако раз6ре. Ако той самият не го е организирал. Той ще изкупи нашите книжа и ще ни разори.
— Защо? — попита Кълъм.
— Защото аз бих го разорил, ако имах и половината от тази възможност.
Кълъм искаше да узнае защо и да им съобщи, че той също се връща в родината със следващия кораб. Но баща му изглеждаше толкова измъчен, а Роб беше толкова мрачен. Утре ще му каже.