— Едноок дявол може чака?
— Книжа на Джин-куа може чака. Толкоз. Храна много хубав, първи сорт.
— Много лошо. — Джин-куа пийна чай. — Чул, умрели Старша жена и чило на тай-пан. Лош късмет, жалко.
— Лош късмет, много — каза Струан.
— Нищо. Ти много млад, много нов кау чило. Ти има кау чило Мей-мей. Що тай-пан има само един син? Тай-пан може има нужда от цяр. Имам.
— Като имам нужда, кажа — каза вежливо Струан. — Чува, Джин-куа пак има син. Кой поред син е тоз?
— Десет и седем — отвърна Джин-куа светнал.
Велики боже, помисли си Струан. Седемнадесет синове и вероятно още толкова дъщери, които Джин-куа не брои. Той наведе глава и свирна от възхищение. Джин-куа се засмя.
— Колко чай ще искаш туй сезон?
— Търговия спряна. Как мога търгувам?
Джин-куа смигна.
— Може.
— Не знам. Продай на Брок. Като поискам чай, ще кажа, айейа?
— Трябва знае до два дена.
— Не.
Джин-куа остро каза нещо на слугата, който се приближи до един от влажните сандъци и махна капака. Беше пълен със сребърни слитъци. Джин-куа махна към останалите сандъци.
— Тук има четиридесет лака пара.
Един лак приблизително се равняваше на двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Четиридесет лака образуваха милион лири. Очите на Джин-куа още повече се присвиха.
— Аз дам тебе назаем. Твърдо. Много скъп. Искаш? Джин-куа може даде.
Струан се опита да скрие колко е шокиран. Знаеше, че всеки заем е свързан с нелеки условия. Знаеше, че Джин-куа трябва да е заложил живота си, душата си, дома си и бъдещето си, както и това на синовете и приятелите си, за да събере тайно толкова сребро.
Сребърните слитъци е трябвало да бъдат пазени в тайна, иначе Хопо щеше да ги присвои, а Джин-куа просто щеше да изчезне. Ако до ушите на пиратите и бандитите, които изобилстваха в и около Кантон, достигнеше вестта за дори една стотна част от такова съкровище подръка, Джин-куа щеше да бъде отписан.
— Много лак пара — каза Струан. — Услугата изисква услуга.
— Таз година купиш два пъти повече чай на цена от минала година. Може?
— Може.
— Таз година продадеш два пъти повече опиум от минала година на предишна цена. Може?
— Може. — Струан трябваше да плати по-висока от пазарната цена за чая и да продаде опиума на по-ниска от сегашната пазарна цена, но пак щеше да реализира огромна печалба. Ако останалите условия се окажеха приемливи, напомни си той. В края на краищата може би не всичко бе свършено. Ако Джин-куа не искаше мандарин.
Струан отправи мълчалива молитва мандаринът да не бъде част от сделката. Но знаеше, че ако на Хонконг нямаше мандарин, нямаше да може да има и Ко-хонг. А ако нямаше Ко-хонг и монопол, Джин-куа и останалите търговци щяха да останат вън от бизнеса. Те също трябваше да имат система.
— Купува само от Джин-куа или син на Джин-куа за десет години. Може?
Велики боже, помисли си Струан, ако му предоставя монопол върху компанията, ще може да ни изстисква, както си иска.
— Може, ако цена на чай, коприна също, като други Ко-хонг.
— За двайсет години.
— Добави пет процента. Може.
— Осем.
— Пет.
— Седем.
— Не може. Няма печалба. Много висок процент — каза Струан.
— Айейа, много голяма печалба. Седем!
— Десет години — шест процента, десет години — пет процента.
— Айейа — отзова се разгорещено Джин-куа. — Лошо, много лошо. — Той размаха крехка ръка по посока на сандъците. — Много скъп! Голяма лихва. Много голяма. Десет години шест, десет години пет, прибави още десет години по пет.
Струан се запита дали гневът бе истински или престорен.
— Я си представи — няма Джин-куа, няма син на Джин-куа?
— Много син — много син на синове. Може?
— Още десет години при четири процента.
— Пет.
— Четири.
— Лошо, лошо. Много висок лихва, много. Пет.
Струан се опитваше да не гледа към среброто, но усещаше как то го обгражда. Не ставай глупак. Вземи го. Съгласи се с всичко. Спасен си, момко. Имаш всичко.
— Мандарин Тай-сен казал един мандарин на Хонконг — внезапно каза Джин-куа. — Ти защо казал не?
— Джин-куа не обича мандарин, айейа? Защо тогава аз иска мандарин, айейа? — повтори Струан. Стомахът му се бе свил.