Струан отпи и се почувства по-добре.
— Мислех, че спиш. Вратата ти бе заключена. Къде беше?
— Какво става тук?
— Слугите изчезнаха преди около час. Ето какво. Сметнах, че най-добре ще е да не пущам никой тук до разсъмване. Сигурно не по-малко от сто пушки те прикриваха, докато търчеше.
— Тогава защо, по дяволите, ме мушкаш с мускет в корема?
— Да те посрещна, както подобава. — Брок отпи от рома. — Исках да знаеш, че съм нащрек.
— Някой знае ли защо слугите са си отишли?
— Не. — Брок отиде до портата. Знаменосците се готвеха отново да си легнат. Нервно утро се колебаеше на хоризонта. — Изглежда дяволски зле — каза той. Лицето му изглеждаше твърдо. — Това тук хич не ми харесва. Ония копелета там долу не правят нищо — само си седят и от време на време бият барабаните си. Май ще е най-добре да се измъкваме, докато може.
— Още няколко дни сме в безопасност.
Брок поклати глава.
— Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред. По-добре да тръгваме.
— Това е уловка, Брок. — Струан откъсна парче от ризата си и попи потта от челото си.
— Може. Но имам такова предчувствие, а когато го имам, значи е време да се оттегля. — Брок размаха палец към знаменосците. — Преброихме ги. Сто и петдесет. Хау-куа каза, че повече от хиляда са пръснати из Селцето.
— Видях около двеста или триста от тях. На изток.
— Къде беше?
— Навън. — Струан се изкушаваше да му каже. Но това няма да помогне, помисли той. Брок ще направи всичко, което е по силите му, да попречи на среброто да пристигне благополучно. А без среброто си свършен. — Тук наблизо има едно момиче — отвърна лекомислено той.
— Чумата да я тръшне! Не си толкова глупав, че да излезеш заради една мръсница. — Брок докачено подръпна брадата си. — Ще ме смениш ли след час?
— Аха.
— По обяд се оттегляме.
— Не.
— Казах, по обяд.
— Не.
Брок се намръщи.
— Какво толкова те задържа тук?
— Ако си тръгнем, преди наистина да стане нещо, много ще се изложим.
— Тъй. Знам. Не ми харесва да бягам. Но нещо ми казва, че трябва.
— Да изчакаме няколко дни.
Брок бе изпълнен с подозрения.
— Знаеш, че никога не съм грешил за момента, когато трябва да се махна. Защо искаш да останеш?
— Това са само старите номера на Тай-сен. Този път грешиш. Ще те пусна след час — каза Струан и влезе вътре.
Какво ли е намислил Дърк сега, чудеше се Брок. Той шумно се изхрачи. Не му се нравеше мирисът на опасност, който като че ли витаеше в умиращата нощ.
Струан се отправи към апартаментите си по мраморното стълбище. По стените бяха окачени картини на Куанс и копринени китайски драперии. На площадките имаше гигантски дракони от тиково дърво от епохата на Минг и шкафове, също от тиково дърво. Коридорите, които тръгваха от първата площадка, бяха украсени с картини на кораби и морски битки, а на поставка се намираше умалено копие на „Викъри“, кораба на Нейно кралско величество. Вратата бе заключена.
— Отворете — нареди той и зачака. А Гип го пусна вътре.
— Къде, по дяволите, беше, Мей-мей? — каза той, като се опитваше да скрие облекчението си.
Тя бе застанала в сянката близо до прозорците. Каза нещо на А Гип и й направи знак да излезе.
Струан пусна резето на вратата.
— Къде, по дяволите, беше?
Тя излезе от светлината на фенера и той се стресна от бледността й.
— Какво има?
— Носят се различни слухове, тай-пан. Говорят, всички варвари ще минат под ножа.
— В това няма нищо ново. Къде беше?
— Знаменосците е ново. Казват, Тай-сен в немилост. Казват, осъден на смърт.
— Това са глупости. Той е братовчед на императора и вторият по богатство човек в Китай.
— Слух казва, император страхотно ядосан. Тай-сен правил договор. Тай-сен подложат публични мъчения.
— Това е лудост. — Струан застана до огъня и свали жакета и ризата си. — Къде беше?
— Какво е станало с теб? — възкликна тя, като видя раната.
— Нападнаха ме разбойници.
— Видя ли Джин-куа?
Струан бе изумен.
— Откъде разбра за Джин-куа?
— Ходих да се моля в храма и да поднеса почитанията си на Старшата му жена. Тя ми каза, че току-що се е върнал и е пратил да те повикат.