— Я по-добре тръгвай за Хонконг.
Горт отпусна юмруци неохотно.
— Добре — каза той дрезгаво, — но ти гледай да си разчистиш сметките с това копеле, ако си достатъчно умен, или следващия път ще се разправям, както аз си знам. — После стрелна гневен поглед към боцмана. — А ти какво чакаш, измет такъв? Веднага слизай долу!
Изтри кръвта от брадата си и плю зад борда. Но сърцето му все още биеше учестено и сега съжаляваше, че не е имало трети удар. Бях готов. Господи, и щях да го набия, както бих набил и онова зеленооко куче. Наистина!
— Кой курс да следваме, татко? — попита той, защото имаше много различни пътища. Подстъпите към Кантон по реката бяха осеяни с големи и малки острови и пътищата бяха многобройни.
— Ти сам забърка тази каша, Горт. Сам определяй маршрута!
Брок се отправи към пристанището. Почувства се ужасно стар и уморен. Спомни си баща си железар и как трябваше да търпи като момче боя и назиданията, да понася гнева му и да изпълнява всичките му заповеди. Докато един ден, вече на петнайсет години, кръвта нахлу в главата му. Когато погледът му се избистри, видя, че стои надвесен над неподвижното тяло на баща си.
„Божичко — изтръпна той, — за малко да стане същото. Не трябва да се бия с него. Не искам да загубя сина си.“
— Няма ли да тръгнеш след Дърк Струан, Горт? — попита той с по-мек глас.
Не получи отговор. Брок потърка празното око и намести отново превръзката. Наблюдаваше другата гемия. Тя вече беше стигнала до средата на реката, но Струан не се забелязваше на борда. Сампанът побутна носа на кораба и леко го заобиколи. Моряците се скупчиха, задърпаха въжетата и с песен започнаха да вдигат платната. Сампанът загреба към гемията на Варгас.
„Дърк няма навик да бърза така — мислеше си Брок. — Нещо не е в ред.“ Погледна към кея и видя, че Варгас и всички чиновници на Струан са все още там, а корабът — неотвързан. Не, Струан никога не постъпва така. Не заминава преди чиновниците си. Странни действия. Мдаа…
Струан се криеше в каютата на сампана. Когато лодката заобиколи лорчата, той захлупи още по-дълбоко шапката „кули“ на главата си и пристегна подплатеното китайско яке. Собственикът на сампана и семейството му сякаш не го забелязваха. Бяха им платили добре да не чуват и да не виждат нищо.
При сегашните обстоятелства планът, изготвен съвместно с Маус, бе най-разумен. Маус трябваше да избърза и да стигне пръв до „Чайна клауд“, закотвен близо до остров Уампоа на тринайсет мили оттук. Щеше да поеме най-прекия път на север и там да нареди на капитан Орлов да вдигне всички платна и да потегли с пълна скорост към другия край на острова. Там да смени курса и като го заобиколи, да се отправи нагоре по течението, по южния канал, отново към Кантон. Струан бе подчертал изрично, че Брок не трябва в никакъв случай да забележи маневрата. В това време той самият щеше да дочака среброто и да тръгне по по-дългия път, хитро да се промъкне до другия край на острова, където щеше да бъде срещата. Край Мраморната пагода. Самата сграда се извисяваше на двеста фута и се забелязваше отдалеч.
— Но защо, тай-пан? — беше попитал Маус. — Опасно е. Защо е нужен целият този риск, хайн?
— Просто бъди там, Волфганг — бе отговорил той. Когато сампанът докосна пристана, Струан вдигна няколко предварително приготвени коша и бързо се запъти през тълпата към градинската порта. Никой не му обърна внимание. Щом влезе, хвърли панерите настрана и изтича до прозореца в трапезарията, за да надникне през пердетата.
Лорчата му се бе отдалечила на значително разстояние. Корабът на Брок бе в средата на канала и набираше скорост с издути от вятъра платна. Горт беше застанал на кърмата и псувните му долитаха отдалеч до Струан. Брок стоеше до планшира, загледан надолу по течението. Варгас тъкмо бе преброил чиновниците и бе тръгнал обратно към градината.
Струан изскочи от трапезарията и се втурна нагоре по стълбите. От площадката видя как Варгас влезе в салона, направи последен оглед и излезе. Ключът се превъртя в ключалката. Струан въздъхна с облекчение и се изкачи по тясната стълба до тавана. Промъкна се край стари амбалажни сандъци и се приближи внимателно до предната част на къщата.
— Здравей, тай-пан — поздрави Мей-мей.
Облечена в ужасни панталони „хокло“ и подплатено яке, но с чисто лице, тя бе коленичила на възглавничка до малко вързопче с дрехи и готварски съдове. Мей-мей посочи една друга възглавница отсреща и табла за игра с подредени фигури.