— Играем със залагане, айейа?
— Един момент, малката.
На тавана имаше две малки прозорчета, едното от които гледате пред къщата. Оттук Струан можеше да оглежда целия площад, без да го забележат. Все още сновяха хора, ругаеха и вземаха решения за промяна в последния момент.
— Забелязахте ли ме?
— О, да, много — отговори тя. — Но ние наблюдавали тебе отгоре.
Долу може никой не видял. Защо Брок ударил свой син, айейа?
— Не видях това.
— Да. Два пъти. За какво натупал така? Ние смяхме, докато задавили. Негов син за малко да удари баща. Искам те да бият, да убият един друг — после ти няма да връщаш пари. Аз още мисля — ти ужасно луд, че не платиш на пират да убие него.
Тя седна на възглавницата, но изохка и отново застана на колене.
— Какво има?
— Моя дупе още боли.
— Моето — поправи я той.
— Моя! Това шега. Айейа! Този път аз бия тебе по дяволи и печеля обратно свои долари — и добави невинно: — Колко много дължа?
— Четиринайсет хиляди?
— Много добре си спомняш.
Той седна и вдигна чашата със заровете.
— Четири игри. После ще спим. Предстои ни дълга нощ. — Той хвърли заровете и тя изпъшка:
— Какъв джос имаш! Дюшеш! По дяволи дюшеш!
Тя хвърли на свой ред заровете и получи същия резултат, удари чашата в земята и извика възторжено:
— Хубав, мил, сладък дюшеш!
— Не викай така или ще престанем да играем!
— Няма опасност, тай-пан. Хвърляй! Мой джос днес добър!
— Да се надяваме, че и утре ще бъде също така добър!
— Айейа, утре, тай-пан! Днес! Днес важно! — И хвърли зара отново. Нов дюшеш. — Мил, сладък зар, обожавам тебе! — После се намръщи. — Какво значи „обожавам“?
— Обичам.
— А „обичам“?
— Хайде да не започваме спора отново.
Веднъж той се бе помъчил да й обясни какво означава любов. Оказа се, че в китайския език не съществува дума за английското понятие „любов“.
Старинният часовник започна да отброява единайсетия час. Струан се раздвижи уморено на поста си до предното прозорче. Мей-мей спеше свита на кълбо, а А Гип беше заспала, облегната на един плесенясал сандък. Преди няколко часа той задряма за малко, но сънищата му бяха странно примесени с реалността. Видя се легнал на борда на „Чайна клауд“, притиснат от тежестта на сребърното съкровище. Освободи го Джин-куа, който влезе в каютата и отнесе среброто, а му даде в замяна един ковчег и двайсет златни гвинеи. После изведнъж се оказа извън кораба — на брега, в Голямата къща, построена на могилата. Уинифред му донесе три яйца и той започна да закусва с тях. Тогава Мей-мей се обади зад гърба му: „Господи, как можеш да ядеш неродени кокоши яйца?“ Той се обърна и видя, че тя е гола и изумително красива. Уинифред попита: „Толкова ли беше красива мама, когато беше без дрехи?“, а той отговори: „Да, но по друг начин“ — и се събуди внезапно.
Сънят за семейството му го разстрои. „Ще трябва скоро да се връщам у дома. Дори не знам къде са погребани.“
Протегна се и започна да наблюдава движението по реката, като си мислеше за Роналда и за Мей-мей. Те са различни, толкова различни. Обичах и двете еднакво. Роналда би се радвала на Лондон и на голямата хубава къща, би ходила всеки сезон на бани в Брайтън и Бат. Би била чудесна домакиня, би давала вечери и балове. Но сега аз съм сам.
Ще заведа ли Мей-мей у дома? Може би. Ще я представя като тай-пан? Невъзможно! Защото онези, от които се нуждая, ще ме изоставят.
Той прекъсна разсъжденията си и отново се съсредоточи върху площада. Сега бяха останали само неясни сенки, облени от бледа лунна светлина. Пустотата му се стори странна и зловеща. Спеше му се. „Не бива да спиш — каза си той, — но колко съм уморен!“
Изправи се и още веднъж се протегна. Часовникът удари четвърт, после половин час и той реши да събуди Мей-мей и А Гип след още четвърт час. „Не виждам смисъл да бързам“ — помисли си той. Избягваше да мисли какво ще стане, ако лорчата на Джин-куа не пристигне. Пръстите му опипаха четирите половинки от монети в джоба и той отново се запита каква ли беше ползата за Джин-куа.
Отчасти разбираше неговите мотиви сега. Всичко стана ясно, след като Тай-сен бе опозорен. Явно нещата отиваха към война. Британците определено щяха да спечелят войната. Търговията отново щеше да потръгне. Но никога вече под диктата на Осемте правила. Оттук следваше, че Ко-хонгът щеше да изгуби монопола си и всеки човек щеше да търгува самостоятелно. В продължение на следващите трийсет години. Ето как Джин-куа циментираше търговските си връзки за трийсет години напред. Чисто по китайски — изгодата се преценява далеч в бъдещето, а не само за настоящия момент.