„Какво ли наистина е намислил Джин-куа? Защо ли му е да купува земи в Хонконг? Защо да обучава сина си на «варварски» обичаи и какво ще спечели от това? Какви са тези четири услуги? И как сега да изпълня обещанието си, след като съм се съгласил и обещал? Как да направя така, че Роб и Кълъм да не провалят сделката?“
Струан се замисли върху това. Прехвърли десетки възможности, преди да стигне до отговора. Знаеше какво му предстои и му беше крайно неприятно. След като взе решение, той насочи мислите си към други неща.
Какво да прави с Брок? Ами Горт? Там, на пристана, за малко да тръгне след Горт. Още една дума, и щеше да го призове публично на дуел. Честта щеше да го застави — и да му позволи — да усмири Горт. С нож в корема! Или с камшик!
А Кълъм? Какво смята да прави? Защо не е писал? И Роб също? И каква пакост беше направил Лонгстаф?
Малките камбанки удариха единайсет часа. Струан събуди Мей-мей. Тя се прозя и протегна сладко, като котка. А Гип беше станала още когато се беше размърдал Струан и сега събираше вързопите.
— Гемия дойде? — попита Мей-мей.
— Не. Но можем да слезем долу и да се приготвим. Тя пошепна нещо на А Гип, която махна карфиците от косата й и я среса енергично. Мей-мей затвори блажено очи. После А Гип оплете косата й като на „хокло“ и я завърза с червена панделка, после я спусна отзад на гърба.
Мей-мей отри ръце в праха и почерни лицето си.
— Какво правя аз за тебе, тай-пан! Тази мръсотия прах ще развали съвършенство на красива кожа. Ще трябва много злато да поправи това. Колко, мислиш, че трябва, айейа?
— Хайде, приготвяй се!
Той тръгна внимателно надолу по стъпалата, които водеха към трапезарията, направи им знак да останат търпеливо по местата си и отиде до прозореца. Площадът беше все още пуст. По скупчените сампани на плаващите села горяха газови фенери. От време на време пролайваха кучета, избухваха фишеци и долитаха каращи се, а понякога щастливи гласове, които после замлъкваха. Чуваше се непрекъснатото потропване на играещите маджонг, които блъскаха плочките по дъските на палубите и масите и бъбреха напевно. От огньовете се извисяваше пушек. Джонки, лорчи и сампани изпълниха устието на реката. Звуците, миризмите, гледките — всичко изглеждаше съвсем нормално. Освен голия площад. Той се бе надявал, че по него ще има хора. А сега те трябваше да прекосят безлюдно пространство. На лунната светлина щяха да ги забележат отдалеч.
Часът удари полунощ.
Той чакаше, наблюдаваше и пак чакаше.
Минутите започнаха да се точат бавно й след безкрайно дълга пауза камбанките отброиха четвърт час. После половин.
— Може лорча намира на юг. — Мей-мей едва сдържа прозявката си.
— Възможно. Ще почакаме още един час, после ще видим.
Още неизтекъл часът, и Струан видя лорча с два фенера да приближава до реката. Корабът беше доста далеч и не се различаваше нарисуваното червено око. Притаи дъх и зачака. Лорчата се движеше безшумно, но лениво и бавно. Това беше добър знак — сигурно среброто тежеше тонове. След като заобиколи Селцето откъм север, тя смени курса и се плъзна към кея. Двама китайци скочиха на брега и завързаха въжетата. За негово облекчение един друг китаец отиде до фенера на кърмата, изгаси го и отново го запали според предварително уговорения сигнал.
Струан се взря в полумрака, за да види дали не се крие някаква опасност. Не забеляза нищо. Провери пищовите си и ги затъкна в пояса си.
— Бързо ме последвайте! — заповяда той.
Отиде безшумно до входната врата, отключи я предпазливо и се шмугна в градината. Там отвори портата и после бързо прекоси площада. Струан имаше усещането, че цял Кантон го наблюдава. Когато стигна до лорчата, ясно видя нарисуваното червено око и в моряка, застанал на кърмата, позна човека, който го бе отвел при Джин-куа. Сега той помогна на Мей-мей да се качи на борда. А Гип рипна на кораба сама.
— Мога взема два кау чило, айейа? Какво каже кан?
— Твое име какво кан? — попита Струан.
— Уанг, айейа!
— Кау чило мои. Потегляй, Уанг!