— Ето, сега можем да почиваме.
— Но това е измама, за бога! — кипна Струан.
— Какво?
— Не си хвърлила среброто зад борда.
— Шшшт! Не толко високо! Ти всичко разваляш! — После пошепна: — Не, разбира се. Да не мислиш аз глупачка?
— Вярвах, че искаш да принесем дар на боговете.
— Аз направила това — пошепна тя озадачена. — Ти не мислил аз наистина да хвърля всичко това сребро във вода? Божичко, аз да не би да парче кучешко месо? Да не би случайно луда?
— Защо тогава цялата тази…
— Шшшт! — настоя Мей-мей. — Не толко високо! Морски бог може да чуе.
— Защо се престори, че хвърляш среброто зад борда? Това не е никакъв дар!
— Аз заклевам в Бога, тай-пан, аз съвсем не разбирам тебе. За какво на богове истинско сребро, айейа? За какво могат да използват? За истински дрехи, истинска храна? Богове са богове, китайци са китайци. Аз направила дар и спасила твое сребро. Кълна в Бог това варвари много странни хора.
Тя слезе долу, като мърмореше под носа си на сучоски диалект: „Сякаш бих унищожила толкова много сребро! Да не съм императрица, че да хвърля среброто! Айейа! — Преодоля коридора и влезе в трюма. — Дори императрицата на дяволите няма да направи такава глупост.“ Постави среброто в дъното на кораба, където го бе намерила, и се върна на палубата.
Струан я чу, че се връща и че все още мърмори ядно на китайски.
— Какво казваш? — попита я той.
— Казвам аз да не луда да разпилея пари, спечелени с толко много труд. Да не варварка? Разсипница?
— Е, добре. Но все пак не разбирам как смяташ, че морският бог ще чуе молитвата ти, когато така явно си го измамила? Цялата тази работа е ужасно глупава.
— Не говори високо! — смъмри го тя. — Той получил дар. Сега ще пази. Не истинско злато иска бог, а само идея. Това той получил! — Тя тръсна глава. — Богове също като хора. Те вярват на всичко, ако кажеш как трябва. — После добави: — Може пък Бог излезнал и не помогне все пак и ние удавим. Много важно!
— Слушай — каза Струан строго, — защо шепнем, а? Нали е китайски морски бог? Откъде, дявол да го вземе, ще знае той английски език, айейа?
Мей-мей се стъписа. Сбърчи вежди и се замисли. После вдигна рамене.
— Бог е бог. Възможно е да говори варварски език. Искаш още малко чай?
— Благодаря.
Тя наля в неговата и в своята чаша. После седна на стълбата на люка, обхванала коленете си с ръце, и затананика песничка.
Лорчата се люшкаше, носена от течението на реката. Зазоряваше се.
— Ти си чудесна жена, Мей-мей!
— Аз също харесвам тебе. — Тя се сгуши до него. — Колко хора като тебе има в твоя страна?
— Около двайсет милиона мъже, жени и деца.
— Казват, има три стотици милион китайци.
— Това би означавало, че всеки четвърти човек на земята е китаец.
— Аз безпокоя за мой народ, ако всички варвари като тебе. Ти убиваш толко много, толко лесно.
— Аз ги убих, защото те се опитваха да ме убият. А освен това ние не сме варвари.
— Аз се радвам, че видяла тебе как убиваш — каза тя загадъчно с блеснали очи и глава, обляна от светлината на изгряващото слънце. — Аз много радостна, че ти не умрял.
— Някой ден ще умра.
— Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.
— Когато той порасне, няма да има убийства.
— Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек — звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.
— Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.
Тогава тя каза простичко:
— Научи от нас, от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.
— Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.
— Толко ли много важно, ако хора гладуват?
Той дълго размишлява върху това.
Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.
— Мисля, че е важно — продума той най-накрая, — много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?